С постигането на все по-голямо разбиране на тази идея става ясно, че съзнанието трябва да бъде разглеждано в два аспекта. В единия то е погребано под плътните форми на творението като планини, скали, дървета, растения, земя и море. Но дори в тези плътни форми съзнанието има склонността да се проявява, да се изразява. Това можем да усетим в своето общуване с природата. Например, хората, които се усамотяват в пещери и гори, които установяват контакт с природата и чийто ум е свободен от грижите и страданията на света, първо добиват усещане за покой. След първоначалното изживяване на този покой започва един вид общуване между тях и природата. Какво им казва тя? Всяко действие – издигането и спадането на вълните, извисяването на планината, движението на изящните клони, вятърът, който вълнува листата – всяко малко движение в природата им нашепва. Това е съзнанието, което иска да се прояви. Чрез дърветата и скалите, водата и растенията то иска да се разкрие, да се изрази. Защото то не е мъртво, то живее, макар и заровено в камъка, в дървото, в растението, водата, земята и въздуха. Всяко живо същество се опитва да изрази себе си, да общува. От години то иска да се измъкне от затвора на плътната форма и да пристъпи към своя първоизточник – както магът, който пожелал да пробие обвивката, да излезе и да види себе си. И в какво се превърнал накрая? В човек.
Суфиите казват: “Бог заспал в камъка, сънувал в дървото, осъзнал действията си в животното, но потърсил Себе си и се познал в човека.” Това ясно показва главната цел на човека – каквото и да е заниманието му, каквито да са интересите му, на каквото и да се възхищава, той е воден от една-единствена подбуда, която го тласка към неговото разгръщане – и тя е чувството: “Колко велико, колко чудно е това, което съм направил. Колко прекрасно е да го разпознаеш, да го видиш.” Това е склонността, която действа чрез всяка душа. Независимо дали човек иска да бъде духовен или не, всяка душа се стреми към своето разгръщане.
Колкото до човешкото съзнание, естествено, когато се е превърнало в нещо, то е ограничило себе си. Макар в сравнение с растенията, камъните и планините нашето съзнание да е напълно пробудено, не всяко човешко същество е пробудено. По-голямата част от нас са все още пленници. Както казва Руми в Маснави: “Човекът е пленник, хвърлен в затвор.” И всяко негово усилие, всяко желание е насочено към това, да се освободи, за да осъзнае вдъхновението, величието, красотата, щастието и покоя, които са отвъд всякаква зависимост от физическия свят.
Рано или късно всеки ги намира, но дотогава съществува един постоянен копнеж. И мъдрецът, и глупакът съзнателно или несъзнателно постоянно се стремят към тях. Има хора, които се интересуват предимно от себе си, вълнува ги тяхното собствено здраве, ум, мисли и чувства, делата им. Тяхното съзнание се простира до този ограничен хоризонт. Това не значи, че не са прави. Това е пространството от сферата на съзнанието, което те заемат. Други пък са забравили за себе си и казват: “Имам семейство, приятели. Аз ги обичам.” Тяхното съзнание е по-голямо. Трети ще кажат: “Аз работя за своите съграждани, за страната си, за образованието на децата на страната, за здравето на хората.” Тяхното съзнание е още по-голямо. Всъщност не че съзнанието им е по-голямо, а то просто заема по-голям хоризонт в сферата на съзнанието. Затова няма нищо чудно, че поет като Низами15 казва: “Ако сърцето е достатъчно голямо, може да побере цялата вселена.” Това съзнание е такова, че вселената е малка в сравнение с него. Сферата на това съзнание е Абсолютът.
Човекът не притежава част от съзнанието, а заема определен хоризонт, докъдето може да се разпростре. За него Абсолютът може да бъде негово съзнание. Ето защо отвън погледнато, той е индивид, но в действителност не можем да кажем, че това е така.
Именно това внушава Библията с думите: “И тъй, бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец.” Какъв е смисълът тук? Че абсолютното Съзнание е знакът за съвършенство и ние не сме извън него. Всичко се движи и живее в него. Ние заемаме такава част от този хоризонт, каквато е в нашето съзнание, или с други думи, толкова, колкото осъзнаваме. Това показва, че всеки индивид има своя свят. Светът на един е малък колкото зрънце леща, докато светът на друг е колкото цялата земя. Въпреки това, погледнато отвън, всички хора са малко или много еднакво големи, само някои са малко по-високи от други. Но в своя собствен свят всеки е несравним – толкова различни един от друг могат да бъдат хората. Световете на човешките същества могат да бъдат толкова разнообразни, колкото са видовете животни от мравката до слона.