Тук се явява въпросът: писанията какво наричат рай и ад? Какво представляват те? Раят и адът са нашият свят, съзнанието, в което живеем ден след ден, година след година, и което продължава след смъртта. Какъвто сме направили своя свят, такъв го изживяваме днес. Казаното от пророците, че след смъртта всичко ще излезе наяве, означава само, че на това земно ниво сме толкова слабо осъзнати за своя свят и толкова погълнати от външния, че не знаем какво сами сме създали в себе си. Дотолкова сме обърнати към външния свят, към своите желания, амбиции и стремежи, че почти не познаваме вътрешния си свят – също като работника в завода, който вечер се прибира уморен и чете вестник.
Това важи за всички ни. Животът ни е изпълнен с толкова много неща от външния свят, които постоянно ни привличат – хиляди реклами, бляскави магазини. Ще дойде момент, когато очите ще се затворят за външния свят, който сега е обсебил ума ни, за да се обърнем навътре. Това е смисълът на казаното в писанията: “Всеки ще открие това, което е съградил.” Няма защо да питаме: “Какво ще стане с мен утре?” Ако насочим ума си навътре, към себе си, ще видим онова, което е в съзнанието ни, което го изпълва, и още днес ще знаем какво ни чака оттук нататък.
Суфиите от всички епохи усърдно са тренирали съзнанието си. Как са правели това? Първо, чрез анализ, после, чрез синтез. Аналитичната работа е свързана с анализ и изследване на собственото съзнание, тоест на съвестта. Трябва да се обърнем към съвестта си с думите: “Приятелко моя, щастието ми зависи от теб, а също и нещастието. Ако ти си доволна, аз съм щастлив. Кажи ми искрено дали това, което харесвам и не харесвам, получава твоето одобрение.” Със съвестта си трябва да говорим така, както онзи, който отива при свещеника, за да се изповяда: “Ето какво направих. Може би е грешно, може би е правилно. Но ти го познаваш и имаш своя дял в него. Неговото въздействие върху теб и твоето състояние са мое състояние, твоето осъзнаване е мое осъзнаване. Ако ти си щастлива, само тогава съм щастлив и аз. Искам да те направя щастлива. Как мога да сторя това?” В този момент съвестта ще проговори: “Трябва да правиш това, а не онова, да казваш това, а не онова. Трябва да действаш по този начин, а не по онзи.” Съвестта може да ни напътства по-добре от всеки учител или книга. Тя е живият учител, пробуден в нас. Работата на учител, гуру или муршид е да пробуди съвестта в ученика, да внесе яснота там, където е настанало объркване.
Понякога учителите подхождат по толкова чудесен, деликатен начин, че ученикът дори не разбира. Веднъж един човек отишъл при учител и го попитал: “Ще ме вземеш ли за ученик?” Учителят го погледнал и казал: “Да, с голямо удоволствие.” Човекът обаче казал: “Помисли, преди да ме приемеш. В мен има много лоши неща.” Учителят си поинтересувал: “Какви са тези лоши неща?” “Обичам да пия”, казал човекът. “Това няма значение”, отвърнал учителят. “Обаче играя и комар”, казал мъжът. “Това е без значение”, казал учителят. “Но има и други неща, хиляди други.” Учителят казал: “Те нямат значение.” Мъжът много се зарадвал. “Обаче – казал учителят – сега, когато пренебрегнах всички лоши неща, които ми каза за себе си, трябва да приемеш едно условие. Не бива да правиш нито едно от тях в мое присъствие.” “Лесна работа”, казал ученикът и си тръгнал.
Дните и месеците минавали. Ученикът бил много старателен, развит и възприемчив и душата му се разгръщала с всеки миг. Той се върнал с блеснали очи, за да благодари на учителя си. Учителят попитал: “Е, как си?” “Много добре”, отвърнал ученикът. “Следва ли практиките, които ти дадох?” “Да – отговорил ученикът, – вложих цялото си старание.” “Какво стана с навиците ти да посещаваш разни места?” – попитал учителят. Ученикът отвърнал: “Често се запътвах натам, но където и да идех, виждах теб. Ти не ме оставяше на мира. Поисках ли да пия, виждах лицето ти пред мен. И не можех да го направя.”
Това е деликатният начин, по който учителите направляват учениците си. Те не казват: “Не трябва да пиеш, не трябва да играеш комар.” Никога не правят така. Техният удивителен начин е да учат без думи, да поправят ученика, без да кажат нищо. Учителят казва онова, което иска да каже, без да промълвява и дума – изразено с думи, то се губи.
Идва ред и на най-важният въпрос – разширяването на съзнанието. Това може да стане в две посоки или измерения. Едното е външно, а другото – вътрешно измерение. Първото се изобразява като хоризонтална, а второто – като вертикална линия. Двете измерения образуват кръст, символът на християнската религия. Преди това обаче той е съществувал в Египет и Тибет. В древната будистка и тибетска символика също ще открием кръста.