Неотдавна се беше върнал в Сиглюфьордюр от тримесечен неплатен отпуск в столицата. Жена му живееше в малък апартамент недалече от Университета на Исландия и както изглежда, там се чувстваше отлично. Беше му предложила да поживее малко на юг с нея. Ако му хареса, беше казала тя, може да опитат да продадат голямата си къща в Сиглюфьордюр и да купят апартамент в Рейкявик. Той не бързаше да каже да, но накрая се съгласи да прекара малко време с нея.
Тя много му липсваше, освен това му беше писнало от вечери, притоплени в микровълновата.
Беше тъмно, когато почука на вратата ѝ след дългото шофиране на юг. Тя го очакваше, но въпреки това мястото беше претъпкано с хора: приятели от университета, така каза тя — двама мъже и едно момиче, много по-млади от Томас, седяха на изтъркан син диван пред маса за кафе, видяла и по-добри дни. Той влезе и тромаво се представи. На масата имаше чаши с червено вино, бутилка, пълна наполовина, и още една, която вече беше празна.
— Искаш ли чаша вино? — попита жена му. Той поклати глава.
— Трябва да поспя малко след пътуването.
Очакваше тя да отпрати гостите си възможно най-бързо, но нищо подобно не стана, седяха и си бъбриха чак до два сутринта. Томас лежеше и чакаше в тясното легло в малката спалня като затворник в жалка килия. Леглото беше само за един човек и стана ясно, че е смятала да му го отстъпи, а самата тя да спи на дивана. Можеше да купят друго, ако реши да остане по-дълго от предварително уговорените три месеца. Разбира се, Томас ѝ предложи да се сменят и той да заеме дивана.
Явно трябва да мине малко време, докато и двамата се адаптираме, реши на сутринта. Обаче нищо не се промени. Приятелите ѝ продължаваха да наминават по всяко време на деня, а животът ѝ, изглежда, се въртеше само около лекциите и изпитите, както и стоенето до късно всяка нощ. От своя страна, Томас намираше за невъзможно да се сприятели с нейните състуденти, макар да трябваше да си признае, че и той не полага кой знае какви усилия в тази посока. Някои вечери тя прекарваше в библиотеката на университета, а той стоеше сам в апартамента. В края на трите месеца напълно се беше провалил в опита си да се настрои към ритъма на нейния живот и все още не можеше да разбере как човек, само година-две по-млад от него, може да живее по такъв хаотичен начин.
Връщайки се у дома след престоя си в Рейкявик, беше сигурен поне в едно: не беше срещнала друг. Обаче — което беше също толкова лошо — се бе влюбила в новия си живот. Докато наближаваше малкото градче, сгушено между планините, беше принуден да признае това, което други — техни приятели и познати — несъмнено бяха разбрали от известно време: връзката им наближаваше края си.
Моментът едва ли би могъл да е по-зле подбран, ако изобщо има такова нещо като подходящ момент да се разделиш с детската си любов — Томас все още се бореше да приеме смъртта на своя колега, отнел живота си предишното лято.
И за да станат нещата още по-зле, Ари Тор се беше наранил с нож в същата вечер, когато колегата им умря. За щастие острият нож за пържоли не бе нанесъл сериозна рана, въпреки че се бе разминал на косъм с някои жизненоважни органи. Инцидентът беше разследван и всички присъстващи настояха, че е било злощастна случайност. Всичко това беше много хубаво, но Томас беше сигурен, че Ари Тор се беше сбил с мъжа, държал ножа. Случаят беше затворен и Томас се държеше, все едно нищо не е станало.
Жив и здрав обратно в Сиглюфьордюр, Томас се беше потопил в работата, ако не за друго, то поне за да не мисли за факта, че бракът му се разпада. Сега, при тази заплаха от вируса, определено имаше върху какво да се съсредоточи.
Негова задача беше да осигури доставките на стоки в града по време на карантината. Засега се справяше добре, макар да не беше лесно да се намерят шофьори, готови да влязат тук, изглежда мнозина си представяха, че въздухът бъка от микроби убийци, и оставяха редовните си доставки на спретнати купчини пред входовете на някой от двата тунела, водещи към Сиглюфьордюр. На всичкото отгоре, местните отказваха да излизат от домовете си, освен ако не е абсолютно наложително, и никой не изявяваше желание да застане зад касата на местния кооперативен магазин. Накрая се наложи управителят на магазина да приема поръчките по телефона и след това да разнася покупките по домовете на хората.
Томас въздъхна. Не му оставаше нищо друго, освен да остави тревогите за брака си настрана и да се фокусира върху настоящата криза. След като приключи с изявлението за пресата, следващата му работа беше да звънне на управителя на кооперативния магазин. Тъкмо се канеше да го стори, когато телефонът иззвъня.