Родителите на Хедин стояха до него, най-вдясно на фотографията. Гудмундюр, бащата на Хедин, изглеждаше на около трийсетина години. Беше висок мъж, неподходящо облечен за условията — само с работни панталони и карирана риза. Имаше силно лице с ъгловати черти, очите му бяха скрити зад тънки кръгли очила. Не изглеждаше радостен от перспективата да го снимат.
Гудфина, майката на Хедин, изглеждаше унила като сестра си. Имаше голяма прилика между двете, макар че Гудфина бе по-слаба и по-голяма от Йорун, навярно на около трийсет, когато е била направена снимката.
Ари Тор не беше в състояние да обясни защо, но имаше чувството, че хората на фотографията излъчват меланхолия.
Сякаш само малкото момченце, невинно отпуснато в ръцете на младежа, не усещаше тъгата на всички останали.
Ари Тор ги разгледа внимателно още веднъж: първо Йорун, после младежа и бебето Хедин, и накрая двойката Гудмундюр и Гудфина. Не можеше да не забележи, че от всички в групата младежът беше единственият, чиито очи гледаха в апарата. Двете жени гледаха надолу към снега, натрупан пред къщата, а странните очила на Гудмундюр скриваха очите му. Каквато и тайна да пазеше снимката, явно беше добре скрита. Остави фотографията настрана и започна да разглежда вестникарските изрезки, които бяха под нея. Бяха от времена много преди дните на жълтата таблоидна журналистика и непрекъснатия порой от интернет новини. Имаше две къси дописки в национални вестници, и двете съдържащи повече или по-малко еднакви подробности. Двайсетгодишна жена починала, след като погълнала отрова във ферма в Хединсфьордюр. Новината се съобщаваше седмица след събитието, вероятно въз основа на информация, подадена от полицията, и дописникът смело обявяваше, че инцидентът е бил случайност. Името на жената бе пропуснато и в двата текста.
Третата изрезка беше от местния седмичник на Сиглюфьордюр и беше най-пространното отразяване на внезапната смърт на жената. Не даваше много повече подробности от другите две, макар че включваше името ѝ и черно-бяла фотография от Хединсфьордюр. Явно беше направена през зимата, в центъра на снимката беше къщата, с планините от едната страна и езерото от другата. Докато се взираше в гледката, Ари Тор почувства внезапно безпокойство, доста подобно на това, което изпита по време на посещението на Хедин. Самотата на мястото беше почти осезаема, от него лъхаше безнадеждност.
Ари Тор се зачуди дали не трябва да иде с колата до Хединсфьордюр, за да хвърли един поглед на мястото и да огледа руините на старата къща. Почувства нужда да усети атмосферата на този пуст фиорд, който сега внезапно бе станал достъпен през новия тунел, свързващ го директно със Сиглюфьордюр, и за първи път беше отворен за общия трафик. Но съвестта му взе връх, знаеше, че не бива да престъпва ясното указание да не пътува извън границите на града, та дори да става дума само за една вечерна визита до ненаселен фиорд.
Звънът на телефона наруши вечерната тишина. Този път беше Томас.
— Как са нещата, синко? — попита той, гласът му издаваше колко е уморен.
Напоследък беше започнал да се обажда по средата на смените му и да го пита дали всичко е под контрол, макар Ари Тор да подозираше, че истинската причина е желанието му да си поговори с някого.
— Не е зле — предпазливо отвърна той.
— Ще ми звъннеш, ако изникне нещо, нали?
— Разбира се. Между другото… къде се съхраняват старите полицейски досиета?
— Моля…? Колко стари имаш предвид? — явно се изненада Томас.
— Ами повече от петдесет години — 1957.
— За какво са ти притрябвали? — попита подозрително шефът му.
Може би щеше да е добре да разпита Томас за случая. Не беше давал обещания, че ще спазва поверителност.
— Просто преглеждам един стар случай в свободното си време.
— Така ли?
— Жена, която починала, след като се отровила, в Хединсфьордюр. Помниш ли я?
— Чувал съм за случая, разбира се, но когато това стана, бях момче. Хедин ми е стар приятел, роден е там. Леля му е тази, дето умря.