— Точно така. Той ме потърси през зимата, докато ти беше на юг, и вчера най-накрая успях да говоря с него. Събрал е стари вестникарски изрезки за случая и ме помоли да го погледна.
Обещах, че ще видя какво мога да направя. По-късно ще ти разкажа повече — приключи Ари Тор с необичайна решителност.
Странно, но му се искаше да разследва случая сам.
— Е, това, че Хедин рови, не е изненада. Той е любознателна душа, дълги години беше учител. Ще опитам утре да ти намеря досието.
— Има ли друг, който да познава историята, освен Хедин, имам предвид? — заинтересува се Ари Тор.
— Пастор Егерт може би — отвърна Томас след кратък размисъл. — Той познава историята на Хединсфьордюр много добре. Иди да се видиш с него. Може да си направите и един теологичен диспут, докато си там.
— Задължително — каза кратко Ари Тор.
А беше сигурен, че с шегите във връзка с краткия му флирт с богословието вече е приключено. Бяха му необходими три опита, за да намери мястото си в живота, ако наистина го беше намерил. Първият беше с философията, после превключи на теологията, отказа се и от двете.
— Преди да забравя — добави Томас. — Върна ли обаждането на журналистката? Беше Исрюн, онази, която прави всички криминални репортажи.
— Ох. Прав си. Забравих — възкликна Ари Тор.
Веднага след като приключи разговора с Томас, той звънна на мобилния на Исрюн. Тя вдигна на третото позвъняване.
— Ало? — Гласът ѝ беше рязък.
— Исрюн? — попита Ари Тор.
Той рядко гледаше новините, но знаеше коя е тя. Беше я виждал от време на време да прави репортажи за различни криминални случаи и бе прочел интервю с нея в един от седмичниците, след като тя спечели награда за работата си по случая отпреди близо година с трафика на хора в Скагафьордюр, по който и двамата с Томас работиха. Тя имаше белег на лицето, останал ѝ от човек, случайно разлял горещо кафе върху нея, когато била бебе, или поне така си спомняше Ари Тор от интервюто.
— Аз съм — каза тя с отбранителен тон. — А ти кой си?
— Ари Тор от полицията на Сиглюфьордюр. Имаше бележка да ти звънна.
— Забележително бърз си при връщането на обажданията — изобщо не прикри сарказма в гласа си тя. — Може би телефонните линии горе на север също са хванали вирус?
— Тук горе хората правят всичко възможно да избегнат смъртоносната инфекция, така че полицаите са горе-долу единствените в града, които все още ходят на работа — отвърна остро Ари Тор. — Но е хубаво да знаем, че не всеки приема нещата толкова сериозно като нас.
— Съжалявам — извини се веднага Исрюн. — Не исках да те обидя. Всъщност исках само да проверя каква е ситуацията, преди да пуснем материала в новините тази вечер. Разбира се, утре ще пуснем друг, така че всичко, което ми кажеш, ще бъде полезно.
— Ами доста е неприятно. — Раздразнението го подтикна да отговори по-откровено, отколкото нормално би си позволил.
— Правим всичко, което зависи от нас, винаги има един дежурен, но истината е, че всеки момент може да се окаже, че само един телефонен звън ни дели от заразяването с нещо фатално. Ето така стоят нещата тук в момента.
Исрюн явно се стресна.
— Съжалявам. Направо не знам какво да кажа. — Замълча за миг, докато осмисляше това, което ѝ беше казал. После попита с далече по-приятелски тон — Бих искала да направя допълнителен материал за това по-късно през седмицата. Може ли да направим интервю утре по телефона?
— Трябва да мине през началника ми — отвърна той кратко. Обаче му хареса фактът, че тя не си глътна езика от резките му думи. — Макар че едва ли ще е проблем.
— Звучи ми добре — каза ведро Исрюн. — Значи ще се чуем утре.
9
Приземният апартамент, който Снори Елертсон беше наел в квартала „Тингхолд“ на Рейкявик, беше собственост на възрастна вдовица. Жената беше доста над осемдесетте, но все още живееше на горния етаж. Покойният ѝ съпруг, психиатър, беше обзавел приземния етаж като свой офис някъде в средата на миналия век и когато Снори беше отегчен, се забавляваше да си измисля разговорите, които вероятно са били провеждани тук в течение на години — опитваше се да усети призрачното им присъствие, използвайки живото си въображение. Силното въображение беше от съществено значение за всеки артист, особено за музикант като него. Каква полза от артист без творчески идеи?
Снори седеше пред клавиатурата в полумрака на стаята и се опитваше да завърши новата си композиция. Трудно му беше да се съсредоточи — беше прекалено възбуден от предстоящата среща с хора от музикална компания тази вечер. Най-накрая, след години борба, след безкрайните, зле посетени изпълнения в мърляви барове и всичките му опити да пробие в радиото, най-сетне виждаше по-светло бъдеще пред себе си. След телефонния разговор беше на седмото небе от щастие, а тази вечер щеше да е още една крачка по-близо до договора за запис.