Би било хубаво да можеше да си поговори за новината с приятеля си от детинство, а сега министър-председател Мартейн. Разговор над чашка кафе, за да си спомнят миналото и да отбележат успеха и на двамата. Но да говори с младия мъж, който сега заемаше поста министър-председател, беше лесно само на думи, особено след като животът им бе поел по толкова различни пътища.
И двамата бяха показали големи възможности като младежи, но докато Снори се озова в съмнителна компания, Мартейн никога не изгуби от поглед целите си, демонстрирайки леденостудена пресметливост, която бе напълно чужда на Снори. Всъщност независимо от амбициите и фокуса си Мартейн не се отказа от стария си приятел. Когато Снори пропадна в подземния свят на наркотиците, Мартейн продължи да поддържа връзка с него през всичките мрачни години. Но въпреки че приятелството им не беше тайна, като всеки амбициозен политик, той беше внимателен и гледаше да не се срещат на прекалено публични места.
Само че след онези драматични февруарски дни преди две години Мартейн започна да го избягва. Снори го разбираше, не подхождаше на министър-председател, дори и в такава малка страна, да има приятел като него. Отношението му не се промени дори след като Снори направи всичко възможно да промени живота си, мина през курс за лечение с помощта на сестра си, пазеше се чист и се върна към първата си любов — музиката.
Минаваше девет вечерта. Беше повикал такси, защото нямаше собствена кола, а трябваше да отиде до студио в промишлената зона на „Копавогюр“ — десет-петнайсет минути с кола от центъра на Рейкявик. Беше обещал да е там в девет и половина.
Потръпна пред перспективата да мине целия този път пеша. Чувстваше се най-добре в града и се надяваше, че ще успее да намери с какво да се върне.
На излизане се погледна в огледалото, знаеше, че трябва да има подходящ външен вид. Изглеждаш приемливо, помисли си той, прокарвайки пръсти през косата си, която бе започнала да оредява заплашително за толкова млад мъж.
Пусна един компактдиск в джоба на черното си палто и забързано излезе да чака таксито на ъгъла. В тази противна дъждовна вечер наоколо не се виждаше жива душа. Зазяпа се в дъждовните капки, които барабаняха тежко в локва на улицата, в ума му се понесе мотив от класическо парче — красив валс, макар да не беше сигурен кой е композиторът. Навярно някой от фамилията Щраус, реши той.
Таксито зави зад ъгъла, водата от локвата се плисна към него под колелата, успя да отстъпи точно навреме, за да не го опръска. Почувства, че това е щастливата му вечер.
10
Беше посред нощ, но Роберт все още не можеше да заспи. Нищо необичайно не бе станало тази вечер. Кяртан заспа рано и сякаш нищо не тревожеше Суна, когато се върна от работа. Докато вечеряха — ароматна арктическа лъчеперка – Роберт ѝ каза, че ключарят е дошъл. Тя кимна и се усмихна.
— И ти не се държа грубо с Бреки, когато той доведе Кяртан вкъщи? — попита го тя.
— Разбира се, че не — излъга той.
Тя заспа бързо, уморена от тежките репетиции.
Не само мисълта за неканения гост държеше Роберт буден. Завърнал се беше старият кошмар. По неизвестна причина беше изчезнал за известно време, но напоследък се бе завърнал дори още по-страшен.
Сега лежеше в леглото, поглеждаше към Суна, която лежеше на мястото си отпусната и толкова красива, а в останалото време се взираше в тавана. Кяртан спеше дълбоко в собствената си малка спалня от другата страна на коридора.
Роберт реши да го провери, просто за да е сигурен. Мирът и спокойствието в дома им бяха нарушени и той полагаше усилия да се примири с това.
Предпазливо стана от леглото и отиде в стаята на момчето със сигурни, спокойни стъпки, внимавайки да не закачи нещо в тъмнината. Вратата беше открехната, но не можеше да види дали детето е в леглото си, или не. Внезапно го обхвана ужасяващото чувство, че момченцето е изчезнало, и бързо се спусна към леглото му.
Заля го вълна на облекчение, като видя как Кяртан се обръща в съня си. Всичко беше наред.
Роберт се върна в спалнята и точно се канеше да легне, когато му се стори, че нещо наруши тишината — движение отвън пред прозореца на спалнята.
Завесите бяха спуснати, затова не можеше да види нищо. Остана неподвижен и се заслуша. Нямаше никакво съмнение. Отвън със сигурност имаше човек.