Отиде до прозореца, междувременно проверявайки дали Суна все още спи дълбоко, после внимателно открехна завесите и надникна.
Макар да очакваше да види човек, застанал пред прозореца, това, което видя, го стресна не по-малко.
В средата на градината стоеше фигура в черно. Той или тя беше облечен в някакъв вид дъждобран с вдигната качулка, главата на човека беше сведена и ръцете покриваха лицето.
Роберт се вцепени, не беше в състояние да помръдне. Сърцето му спря за секунда, после заблъска безумно. Втресе го от ужас. Почти неспособен да се овладее, той затвори очи, убеден, че въображението му играе номера. Но когато пак ги отвори, фигурата все още стоеше там. Имаше чувството, че усеща очите ѝ върху себе си, но вероятно и това идваше от въображението му.
Минаха няколко секунди — толкова бавни, че му се сториха векове. Накрая започна да разсъждава логично. Първата му инстинктивна мисъл беше да счупи прозореца и да се нахвърли на негодника. Но не искаше да събуди Суна и Кяртан, освен това предпочиташе да направи нещо трезво и рационално. Нещо, което да не е диктувано от страха му.
Фигурата стоеше там, неподвижна като статуя.
Роберт бързо се измъкна от спалнята, втурна се към входната врата и я отвори възможно най-тихо. Но откачането на проклетата верижка го задържа малко, преди да успее да излезе в градината. Трябваха му само няколко секунди, за да излезе навън, но и те се бяха оказали достатъчни. Градината беше пуста.
Огледа се във всички посоки, но нямаше никаква следа от човек. Черковната портичка от другата страна на улицата, която водеше в старото гробище „Холавелир“, лекичко се полюшваше, като че някой я бе бутнал по-силно при преминаването си.
За момент Роберт беше готов да претича през улицата и да хукне из просторното, тъмно гробище, но знаеше какъв огромен лабиринт представлява то, а нямаше намерение да се отдалечава чак толкова от дома си.
Влезе обратно в къщата, трепереше, имаше чувството, че всяко косъмче по тялото му е настръхнало.
11
Старата червена бракма все още вършеше отлична работа, макар Исрюн да знаеше, че всеки момент може да предаде богу дух. Беше успяла да я докара до работата и в тази облачна мартенска сутрин.
Времето навън отразяваше настроението ѝ — постоянната летаргия, която я преследваше, откакто болестта ѝ започна да се проявява. Несъмнено беше резултат от непрекъснатата тревога за развитието на заболяването, която разяждаше ума ѝ всеки неин делник. Безпокойството се спотайваше там, докато беше на работа, стоеше там вечерта, промъкваше се в ума ѝ и в нощите, когато не можеше да заспи.
След като спечели наградата за най-добър журналист предишната година, нямаше липса на интересни задачи. Главната редакторка Мария беше взела решението — несъмнено против желанието на екипния ръководител Ивар — че Исрюн ще следи всички криминални случаи.
Но задължението да се справя с безкрайната поредица от ужасяващи събития, минаваща през бюрото ѝ, изобщо не помагаше за повдигане на настроението. В началото на годината дойде новината за опит за убийство горе на север в Исландия, когато пияният потенциален убиец нападнал стар познат в разправия за наследство. След това момиче беше изнасилено от неизвестен извършител в нощен клуб в
„Копавогюр“ и насилникът още не беше заловен. Жертвата не успяла да види добре лицето му, защото било отчасти скрито зад скиорска маска, чувала единствено злобните подигравки, които той шепнел в ухото ѝ, докато я притискал на земята. Исрюн смяташе отразяването на тази история за особено мъчително, тъй като самата тя бе станала жертва на изнасилване преди няколко години. Полагаше усилия да приеме и да се помири с изживяването, но беше успяла да говори за станалото само с една жена — жертва на същия мъж. Непрекъснато се опитваше да се убеди, че най-сетне го е преодоляла, че вече всичко това е зад гърба ѝ, но спомените продължаваха да изскачат внезапно, без никакво предупреждение.
Само преди седмица една млада жена беше починала, след като прекара две години в кома вследствие на брутален и очевидно безпричинен побой с бейзболна бата в собствения си дом в Рейкявик. Съпругът ѝ бил на работа във вечерта на нападението, затова тя била сама вкъщи. Беше още един нерешен криминален случай на брутално насилие. Малка Исландия ставаше все по-опасна с всеки изминал ден.
Исрюн полагаше неимоверни усилия да не позволява на случаите да влизат под кожата ѝ, но хич не беше лесно. Опитваше се да спи колкото може повече, за да поддържа силите си. Но тази седмица явно нямаше да е лесна с късната вечерна смяна снощи и дневните през всички останали дни.