— И защо? — любопитството ѝ надделя над желанието да бъде навреме за оперативката.
— Старецът е деветдесетгодишен и слухът му е толкова зле, че не иска да говори по телефона. Но умът му още сече като бръснач или поне така ми казаха. Ще ида да го видя следващия път, като сляза долу на юг, ако изобщо някога излезем от тази карантина! — Зад безгрижието на тона му прозираше твърда решителност.
Исрюн се готвеше да приключи разговора, когато Ари Тор внезапно зададе въпрос:
— Чудя се дали би намерила време да идеш да поговориш с него? Едва ли ще ти отнеме повече от няколко минути. Живее в старчески дом там. Бих го направил и сам, но разбира се, не мога да пътувам на юг при дадените обстоятелства.
— Всъщност нямам… — започна Исрюн, но премисли. Хич нямаше да е зле да има полицай, който ѝ дължи услуга. — Ще видя дали не мога да отскоча утре, ако ми остане време.
Записа си името и адреса на възрастния мъж, добави до тях номера на мобилния на Ари Тор, за да може да се свърже лесно с него за интервюто, и приключи разговора.
По времето когато влезе в нюзрума, оперативката беше свършила. Тя взе палтото си, отбеляза напускането на работното място с електронната си карта и излезе в студа на мрачната вечер без дума към някого.
15
Сутринта беше освежаващо ярка след предишните дъждовни дни. Исрюн тръгна рано от западната част на града за предградието „Брайдхолт“, имаше късмет, че трафикът беше в обратната посока.
След разговора им предишната вечер Ари Тор ѝ беше изпратил имейл, в който ѝ даваше допълнителна информация за случая в Хединсфьордюр, както и някои свои мисли за него, въпроси към стария Никулас и сканирано копие на фотографията.
Рано тази сутрин Исрюн бе звъннала на управителя на дома за възрастни, където живееше деветдесет и три годишният Никулас, и той я осведоми, че старецът е страхотен образ, независимо от проблемите със слуха. Беше се съгласил да се срещне с Исрюн в удобно за нея време.
Отне ѝ по-дълго, отколкото очакваше, да намери мястото, но накрая се справи и пак ѝ остана достатъчно време да говори с него преди сутрешната оперативка в нюзрума.
Оказа се дълга, безлична сграда от осемдесетте години на миналия век, заобиколена от добре поддържани зелени площи, макар дърветата да изглеждаха доста мрачни по това време на годината. Представи си, че градините ще изглеждат великолепно в летен ден.
Никулас я чакаше във фоайето на дома, загледан в голите градини с чаша кафе в ръката — едър мъж, напълно плешив, със силни черти. Беше облечен хубаво, в тъмносив костюм с бяла риза и вратовръзка на райе.
Исрюн обясни какво я е довело при него, като си напомняше през цялото време на разговора да говори високо и ясно и да не споменава, че Ари Тор е полицейски служител. Във всяко останало отношение се придържаше към истината, казвайки му, че са се заинтересували от случая заради мистериозната снимка, която изскочила наскоро. Той само кимна и тя го помоли за разрешение да включи записващо устройство, докато разговарят. Той отново кимна.
— Бих искала да те разпитам за фотографията и за брат ти — започна тя, поставяйки снимката на масата пред него. — Виждал ли си този младеж преди? — попита тя с пръст върху младия човек в центъра на групата с бебето в ръце.
— Не. Никога не съм го виждал. Предполагам, че снимката е направена от брат ми — отвърна той с ясен глас, след което леко се прокашля.
— Тази снимка заедно с другите снимки в кутията ли беше?
— Да. Той и Йорун живяха във Сиглюфьордюр около година. По-голямата ѝ сестра беше женена за местен, както, предполагам, вече знаеш. — Старецът въздъхна. — Мариус се увлече силно по фотографията, докато беше там. Доколкото си спомням, беше около 1954 година. Снимките в кутията бяха главно от Сиглюфьордюр, като изключим тази от Хединсфьордюр и няколко пейзажа от околността. Чудех се какво да правя с тях, тъй като нямам много място в стаята тук. Стар приятел, който е оттам, каза, че трябва да ги даря на Сиглюфьордюрското общество, защото там се интересували от такива неща. Това е цялата история. — Той отпи от кафето си и се приведе към Исрюн. — Виждал съм те по телевизията. Добра работа вършиш.
— Благодаря — отвърна тя невъзмутимо. Не позволяваше нито критика, нито похвала да въздействат на настроението ѝ. — Значи си наследил всичките от брат си?
— Точно така. Нямаше кой друг, ако ме разбираш.
— Богат ли беше?
— Не особено. Притежаваше апартамента си, което изглежда необичайно в днешни дни, и имаше някакви остарели мебели. Имаше малко книги, защото не беше голям читател, горкият. Беше простичък човек. Имаше и малко пари в стара сметка, която не беше пипал с десетилетия, но инфлацията ги беше стопила в незначителна сума — завърши той с усмивка.