— Ти някога ходил ли си на гости на брат ти в Хединсфьордюр?
— И таз добра, не. Никога не съм ходил там. Мястото не ме интересуваше, а и без това бях прекалено зает. Каква работа бих имал на пусто място като онова? Преместването на онова проклето място унищожи брат ми. Така и не дойде на себе си, след като Йорун отне живота си. Сигурен съм, че изолацията беше виновна — каза той, смръщил вежди.
— Не е ли било нещастен случай? — попита Исрюн.
— Тя отне живота си. Мисля, че всеки го знае — отвърна категорично той.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно сигурен. Мариус често го намекваше, когато говорехме. Каза, че тъмнината се отразила много зле на някои от тях.
Исрюн се изненада от това дребно разкритие. Може пък наистина да е било самоубийство? Но беше решена независимо от всичко да следва линията на въпросите си докрай.
— Как?
— Не навлезе в подробности, не обичаше да говори много за времето в Хединсфьордюр. Но го споменаваше от време на време, изневиделица, без специален повод. Понякога ми казваше, че Йорун не е трябвало да избере пътя, който била избрала. Преместили се в Сиглюфьордюр, защото сестра ѝ Гудфина отишла да живее там. Мариус така и не успя да намери мястото си живота. Беше простичка душа, както ти казах. Не беше нито независим, нито упорит. Лесно се влияеше и не беше силен физически, така че хич го нямаше с тежкия физически труд. Гудмундюр, мъжът на Гудфина, му обеща работа в Сиглюфьордюр. Затова Мариус поработи малко в риболова там, това работеше, когато ги посетих следващото лято. Не беше щастлив. А и работата беше много тежка за него, макар да вярвам, че са му давали по-лека след това. Подозирам, че Гудмундюр го е поддържал. Самият той се справяше много добре — направи добри пари с риболова. Всичко, което мога да кажа, е, че се грижеше за брат ми, даде му покрив над главата долу на юг, след като загуби жена си. Бедният, имаше тежък живот, но сега почива в мир.
— И двамата ли сте родени в Рейкявик? — попита след кратка пауза Исрюн.
— И таз добра, да. И Мариус, и аз сме родени тук. Изобщо не трябваше да се мести на север. Аз никога не съм искал да живея на друго място. — Той се намести на стола си и изпъна рамене. — Би ли поглезила мързеливия старец, като ми капнеш още малко кафе?
— Разбира се — скочи тя с усмивка.
Взе чашата и я напълни от термос в ъгъла на стаята.
Щом отпи от кафето, Никулас продължи разказа си, все едно изобщо не беше прекъсвал.
— Винаги кръшкаше от работа. Аз почнах като съвсем млад в мините, успях да уредя там и Мариус. Трябваше да ми помага, но от него нямаше много полза. Покривах го някак известно време — това, дето не полагаше никакво усилие, но тези неща не минават дълго и го уволниха. Помня, че го прие много лошо. След това се преместих в търговията на дребно, работих дълги години в магазин за мъжко облекло в „Логавегюр“. Млада си, едва ли го помниш. Затвориха го в средата на осемдесетте, скоро след като се пенсионирах. Никога не съм се търкалял в пари, но имах достатъчно за мен и семейството ми. Мариус трябваше сам да се погрижи за себе си.
— Затова ли се премести в Сиглюфьордюр? — попита Исрюн.
— Горе-долу. Едва свързваха двата края тук, в Рейкявик. Затова се отказаха от… — старецът се поколеба, оглеждайки се, все едно търсеше път да се измъкне.
Новинарският инстинкт на Исрюн се включи и тя реши да стигне до дъното на тази история.
— Отказали са се от…? — настоя тя, след което реши да завърши въпроса с предположение. — От детето си?
Представи си младия мъж от снимката. Никулас поседя мълчаливо за малко, после заговори тихо, избягвайки очите ѝ.
— Предполагам, че мога да ти кажа, беше толкова отдавна. Момчето може да е все още живо, не знам… — Отново замълча и Исрюн знаеше, че в момента най-добре е да не се обажда. — Но това няма нищо общо със смъртта на Йорун.
— Имали са дете? — попита тя тихо.
— Имаха. Йорун беше само на двайсет, Мариус не много по-голям от нея. Не бяха в състояние да издържат дете и решиха почти веднага да го дадат за осиновяване. Аз… аз ги подкрепих в това намерение. Познавах Мариус по-добре и от него самия и смятах, че ще му дойде нанагорно, поне по онова време. Нямаше постоянна работа и беше от типа хора, дето узряват късно.
Никулас въздъхна и потърка очите си, може би за да скрие сълзите или просто от умора. Исрюн нямаше намерение да го кара да говори много дълго. Наясно беше, че времето не е на нейна страна, но имаше желание да стигне до края на историята.