Не си направи труда да поправи заблуждението на пастора и преподобният Егерт често споменаваше с явно учудване, че никога не го вижда в църквата. Всъщност Ари Тор беше влизал в черквата на Сиглюфьордюр само веднъж, и то за да присъства на погребението на най-известния син на града — Хроулвюр Кристиансон. Хроулвюр беше умрял след падане в местния театър скоро след като Ари Тор се премести в Сиглюфьордюр. Той упорито беше отказал да повярва, че е нещастен инцидент, и това постави началото на първия му голям случай.
Преподобният Егерт, изглежда, се зарадва на обаждането на Ари Тор и прояви голям интерес към въпросите му, заяви, че винаги е готов да говори за Хединсфьордюр.
— Може да наминеш да поговорим, ако искаш — покани го той.
Ари Тор се замисли за секунда.
— Разбира се.
Здрав си, нали?
Пасторът се разсмя.
— В отлично здраве. Смяташ, че някакъв си вирус ще посмее да нападне божи човек като мен? Никога не съм бил подобре.
Ари Тор реши да приеме поканата му, остави полицейската кола пред участъка и се запъти към къщата на свещеника пеша. Беше красива вечер за разходка, във въздуха се усещаше студ, но небето беше необичайно ясно. По това време на годината времето беше напълно непредсказуемо, в някои дни се редуваха слънце, дъжд и сняг, всичко накуп.
Сиглюфьордюр винаги си е бил спокойно градче, но сега беше прекалено тих. По улиците не се виждаше жива душа. Все едно Ари Тор беше единственият жител на призрачен град. Никой не смееше да си покаже носа навън, нямаше никакви признаци на живот и тишината беше толкова дълбока, та чак притесняваше. Ари Тор вървеше по крайбрежната улица — любим негов маршрут с изключителните си гледки към фиорда, който сега беше спокоен, но въпреки това пак величествен. Къщите, покрай които минаваше, бяха цветни, някои стари, други — с обновена наскоро боя. Зарадва се да види, че градът като че ли преживява нещо като подмладяване.
Къщата на пастора беше на хълм недалече от градската болница, само на няколко минути пеша от полицейския участък. Заобиколена беше от дървета и докато Ари Тор я наближаваше, между тъмните стволове и клони видя как един от прозорците светва. Пасторът така и никога не се беше оженил и през трийсет и петте години, в които бе свещеник на енорията, винаги беше живял сам. Вече на шейсет, той беше роден и израсъл в града.
Ари Тор почука и докато чакаше пасторът да отвори, се загледа във фиорда, малкото градче и впечатляващата му черква, изпъкваща на фона на заобикалящата я тъмнина. Спокойствието беше внезапно нарушено от ято птици, появили се отникъде — вероятно снежни овесарки — които минаха през полезрението на Ари Тор и изчезнаха в нощта така бързо, както се бяха появили.
Вратата се отвори и пасторът застана на прага.
— Влизай, млади момко.
Преподобният Егерт остаряваше достолепно. Беше висок, строен мъж с изразително лице под гъстата сива коса. Носеше вълнени панталони и карирана риза с разкопчано горно копче, както и старомодни очила, окачени на шнур около врата му.
Покани Ари Тор в кабинета си, настани се зад бюрото и махна с ръка на госта си да седне на стар стол.
— Май си много зает напоследък? — подхвърли той весело.
— Може да се каже — съгласи се Ари Тор, докато сядаше.
— Изглежда му се вижда краят, за наша радост — каза пасторът. — Станалото с горката Роза беше ужасно. Познаваше ли я?
— Не лично. Но е била медицинска сестра тук от години, нали така?
— Да — отвърна Егерт. — Но познаваш Сандра, нали?
Ари Тор кимна, наясно, че всяка най-дребна новина се разнася светкавично из малката общност.
— Ходя при нея понякога.
— Днес я видях. Хванала е нормална настинка, но въпреки това е сериозно.
Ари Тор изпита облекчение, че не се е заразила с онази смъртоносна инфекция.
— Чух, че малцина знаят колкото теб за Хединсфьордюр — смени темата Ари Тор.
— Да. Какво искаш да разбереш?
— Разглеждам стар случай, между останалите задачи — отвърна Ари Тор, все още колебаейки се.
— Смъртта ли? — заинтересува се пасторът. — На Йорун? — продължи той, преди полицаят да има време дори да кимне с глава.