— Точно така — потвърди той.
Не се налагаше да подтиква преподобния Егерт да говори.
— Разбира се, знам за случая. Гудмундюр и Гудфина бяха последните жители на Хединсфьордюр. Първо живяха в Сиглюфьордюр и после пак се върнаха тук след ужасното събитие. Другите, които живяха там с тях, бяха Йорун и…
— Спря и се замисли. — Да. Йорун и Мариус, ако паметта не ме лъже.
— Били са сестри, Гудфина и Йорун — успя да вметне Ари Тор.
— Няма нужда да ми напомняш — сопна му се рязко Егерт, но после пак се усмихна. — Там е проблемът с интереса към места като Хединсфьордюр, места, населявани от малко хора през годините: не ти трябва много време да научиш историята им и всичко за хората, живели там.
— Ти живял ли си някога там?
— Боже мили, не. Много е отдалечено. Сиглюфьордюр ми е достатъчно изолиран — засмя се той. — Щях да умра от мъка и самота там, точно както горката Йорун.
Ари Тор понечи да попита дали пасторът е сигурен в това, но замълча и го остави да продължи.
— Ходих до Хединсфьордюр няколко пъти, преди да направят тунела, обикновено пеша. Отличен преход е. Ходих веднъж и по море преди много години, когато се взе решение там да бъде отслужена литургия. Аз бях енорийският свещеник тук, затова се падна на мен. Беше необичайна служба, защото фиордът беше изоставен, но смятахме, че е добра идея да се направи, за да се споменат всички онези, живели там в миналото, и свещениците, водили службите през вековете. Хората от Сиглюфьордюр се стекоха с лодки, за да присъстват на събитието.
Той замлъкна, за да си поеме дъх.
Лампата на тавана не беше включена, но ярката светлина от настолната лампа на бюрото му беше достатъчна, за да осветява стаята, придаваше ѝ топлина и я превръщаше в уютно място, особено когато Ари Тор погледна през прозореца към тъмнината отвън. Върху бюрото имаше струпани високи купчини книги. Бе хвърлил поглед на заглавията, докато пасторът говореше, и забеляза, че макар някои от книгите да бяха богословски трудове, повечето обхващаха други теми. Библиотечните рафтове също бяха пълни с книги, повечето от които старателно подвързани. Зачуди се какво ще стане с тази колекция, когато пасторът замине за среща със създателя си. Възрастният мъж беше бездетен ерген, роля, която вероятно сам бе избрал за себе си. През ума му профуча мисълта за малкото момченце в Бльондуос, което може да беше, а може и да не беше син на един баща пришълец в Сиглюфьордюр, и сърцето му пропусна един удар.
Преподобният Егерт се изправи бързо, но изразът на лицето му показа, че това енергично движение не му се удава лесно, макар да изглеждаше човек в добро здраве и форма. Ари Тор се изненада.
— Млади момко — каза пасторът с усмивка. — Не може да седим тук на топло и светло, когато говорим за Хединсфьордюр. Трябва да го почувстваш — обяви той с глас, който Ари Тор си представи, че използва, когато се обръща към пълна църква.
Егерт грабна връхно палто от куката до задната врата и я отвори широко, пускайки тъмнината да нахлуе вътре.
— Хайде. Може да вземем джипа. — После спря и го огледа от горе до долу. — Облечен си достатъчно топло, тази вечер не е чак толкова студено.
Джипът на пастора беше почти нов и дори на слабата светлина от къщата Ари Тор можеше да види, че е яркочервен. Термометърът на таблото показваше, че е малко над нулата, но все пак беше студено. Искаше му се да си е вкъщи в леглото под топлия юрган, само там не трепереше от студ. Вероятно беше от онези зиморничави южняшки типове, които не могат да свикнат със северния климат.
Беше ясна нощ, макар светлините на града да правеха звездите в небето едва забележими. Погледна през прозореца на колата към планините, но склоновете изобщо не се виждаха, виждаха се само тъмнината и звездите. Бяха стигнали по средата на пътя към тунела, водещ към Хединсфьордюр, когато внезапно се сети:
— Не може да ходим до Хединсфьордюр. Не бива да излизаме от границите на града.
Преподобният Егерт избухна в гръмогласен смях.
— Я ни виж: единият от нас е представител на Бог, а другият — представител на закона и реда. Кой ще ни спре?
Ари Тор нямаше аргумент, с който да възрази на логиката на пастора. И сякаш за да докаже правотата си, Егерт натисна газта и колата се понесе със скорост далече над позволената от закона. Ари Тор реши, че няма смисъл да спори с него, съзнаваше, че преподобният Егерт вероятно е прав.
Дълго време караха потънали в мълчание. Бяха вече в тунела, когато Ари Тор проговори:
— Там е пълна тъмница, нали? Носиш ли фенерче? Пасторът изсумтя презрително.
— Фаровете на колата ще са предостатъчни. Не се тревожи. Ари Тор се оказа прав. Единствената светлина в Хединсфьордюр идваше от тунелите, лееше се от входовете им, водещи към Сиглюфьордюр от едната страна и към Олафсфьордюр от другата. Скоро след като излязоха от тунела, Егерт отби от шосето и спря колата. Към лагуната водеше друг път, който обаче беше затворен. Пасторът слезе от колата, като остави фаровете включени.