— Спомена по-рано, че Йорун е умряла от самотата и страха от тъмнината — обърна се той към пастора. — Какво искаше да кажеш с това?
— Общото мнение беше, че тя е отнела живота си — каза тихо Егерт, застанал неподвижно точно зад кръга светлина, хвърляна от фаровете на колата, сянката му погълната от тъмнината около него.
Мислите на Ари Тор се върнаха към полицейския доклад, в който се казваше, че смъртта на Йорун е злополука: удобно заключение. Местната клюка обаче беше на друго мнение — че е било самоубийство. Доста по-неприятно, но далече по-правдоподобно, помисли си той. Третата възможност — убийството, беше много по-смущаваща перспектива, но Ари Тор чувстваше, че не може да я изключи напълно. Не беше забравил думите на Хедин: че е нямало нищо, което да потвърди дали е било самоубийство, или убийство.
— Бог ми е свидетел — продължи пасторът. — Не мога да се накарам да оправдая самоубийството. Животът е свещен независимо от обстоятелствата, но може би мога да кажа… — Поколеба се за момент, преди да продължи несигурно: — Мога да кажа, че вероятно бих разбрал как се е чувствала. Предполагам, че заради това те доведох тук тази вечер, за да можеш да се поставиш на нейно място. Градско чедо си, също като нея. Не се ли чувстваш притеснен тук?
Ари Тор не отговори. Това, което изпитваше, беше много повече от притеснение, но не искаше да го признае на глас. Беше му студено, нощният въздух ставаше още по-леден от заобикалящата го тъмнина, която сякаш притискаше гръдния му кош, заплашваше да го задуши.
Но дори на такова изолирано място като Хединсфьордюр не цареше пълна тишина. Чуваше се далечният шепот на прибоя, приглушен, но непогрешим. Имаше чувството, че разбиващите се на брега вълни го зоват. Искаше му се да продължи да върви нататък в тъмнината, да види колко далече може да стигне.
Без да осъзнава, вече бе тръгнал, а пасторът побърза да го последва.
— Трябва да внимаваме. Не искаш да паднеш и да се удариш в тази тъмница — предупреди го Егерт със същия тих глас, така че прибоят почти заглуши думите му.
— Ами ако ти кажа, че не са били сами тук? — подхвърли Ари Тор.
— Какво имаш предвид? — попита пасторът с леко потрепващ глас. — Гудфина имаше син, разбира се — добави той.
— Нямам предвид Хедин.
— Тогава какво, за бога, искаш да кажеш? Не е нито моментът, нито мястото за истории с призраци.
— Това не е история за призраци — отвърна мрачно Ари Тор.
— Макар да звучи малко измислена. Призраците излизат ли на снимка?
Бяха близо до брега на лагуната, светлините на колата останаха далече зад тях. Беше почти невъзможно да се види нещо, затова Ари Тор напредваше бавно, съзнавайки, че вървят по път и от двете страни може да има стръмни насипи.
— Не ставай смешен — сопна му се рязко пасторът. Ари Тор реши да изложи фактите.
— Изскочи снимка на двете двойки с малкия Хедин в ръцете на младеж, по-скоро тийнейджър.
— Навярно някой, който е минавал — каза преподобният Егерт.
— Съмнявам се, че оттук са минавали много хора — хладно отбеляза Ари Тор. — И не на всеки ще бъде позволено да държи…
Не можа да продължи, защото пасторът го прекъсна:
— Хубаво, прав си, малко хора минават оттук. Но аз си спомням, че Делия дойде тук приблизително по същото време.
Стояха неподвижни. Ари Тор вече наистина започваше да чувства студа. Би предпочел да тръгнат веднага обратно към джипа. Но чакаше, защото искаше да даде възможност на пастора да довърши мисълта си.
— Коя е Делия? — попита той, предполагайки, че пасторът очаква въпроса.
— Няколко години по-стара е от мен. Баща ѝ беше фотограф, понякога снимаше и с филмова камера. Така и не отиде да учи нещо, след като завърши училище, не я интересуваше нищо друго освен снимането. Остана в Сиглюфьордюр и прекарваше повечето си време в правене на снимки и филми. Пое фотографското ателие на баща си, но работата замря, защото все повече хора се местеха да живеят другаде. Тя също замина на юг, а когато се пенсионира, се върна пак тук.
— И е посещавала Хединсфьордюр?
— Спомням си как веднъж ми каза, че е дошла тук специално за да прави зимни пейзажи. Точно така, сега си го спомням. Запознала се с Йорун. Може още да пази някои снимки, човек никога не знае. Иди да я видиш утре сутринта. А сега мисля, че трябва да тръгваме, какво ще кажеш?
Ари Тор кимна, после осъзна, че пасторът сигурно не го вижда.
— Да вървим — промърмори той. Егерт закрачи бързо към джипа.
Ари Тор понечи да тръгне след него, но спря за миг, обърна се и погледна пак фиорда и звездното небе, наслаждавайки се на красотата. В някакъв момент преди месеци беше дошъл до Хединсфьордюр в най-дълбоката зима, за да види северното сияние. Имаше късмета да хване тези нереални чудеса и няколко възхитителни минути беше стоял като вкаменен отстрани на пътя в абсолютно благоговение пред този природен феномен. Почти можеше да си ги представи сега.