Болестта ѝ, както в повечето дни, вземаше своето. Понякога, когато потънеше изцяло в работата си, я забравяше за малко, проклетата му болест или синдром, както го наричаше лекарят. Бил изключително рядко срещан, беше ѝ казал, като че ли това можеше да е някаква утеха. Оказа се, че и баба ѝ е страдала от същото „изключително рядко състояние“. Смяташе се, че старата госпожа е починала от рак, причинен от пушенето. Но докторът беше прегледал медицинския ѝ картон и беше дошъл до заключението, че причината за смъртта ѝ е бил същият синдром, от който сега страдаше и Исрюн. Резултатите от по-нататъшните изследвания подкрепиха теорията, че болестта е генетична, и на Исрюн бяха предложени консултации. По време на тези разговори стана ясно, че заболяването може да бъде наследено от нейните деца, ако реши да има. Туморът, който се бе развил в Исрюн, се оказа доброкачествен и беше отстранен с операция. Тя успя да запази здравословното си състояние в тайна и от семейството, и от колегите си. Но ѝ беше невъзможно да предвиди как ще се развие болестта, дали ще се появят, или няма да се появят още тумори и какъв ще е ефектът от тях, както и евентуалните допълнителни бъдещи странични ефекти, които също биха могли да са част от заболяването ѝ.
В някои дни това ѝ идваше в повече.
Беше пристигнала рано за сутрешната оперативка, но не слушаше обсъждането с голям интерес, умът ѝ беше зает със собствените ѝ задачи. Намираше за голямо облекчение това, че е под крилото на Мария, че има свобода в избора си на теми, без да е необходимо да тича там, където хрумне на Ивар да я прати.
След оперативката реши най-накрая да си уреди среща с Нана, сестрата на Снори. Реши, че си заслужава да послуша съвета на контакта си в полицията и да се опита да разбере за какво се е отнасял имейлът, който той ѝ бе изпратил в деня, когато умря. Обаче мобилният на Нана беше изключен, а нямаше регистриран стационарен телефон, затова най-доброто решение за Исрюн беше да почука директно на вратата ѝ. Може би отиваше малко далече, но беше правила и по-лоши неща.
Беше ангажирала Рюрик за снимките, но го остави да чака в колата, а тя се запъти сама към ниския жилищен блок в „Копавогюр“, където натисна звънеца за апартамента на Нана.
Извърна се от интеркома, за да не бъде разпозната на камерата горе. Изчака и като не получи отговор, звънна повторно, но пак никой не отговори.
— Имаш ли нещо против да почакаме малко? — попита тя Рюрик, когато се върна в колата.
— Всъщност нямам никакво време — отвърна той. — Не си единствената, която прави репортаж за вечерните новини.
В резултат той взе такси, за да се върне, а Исрюн продължи бдението си в новинарската кола. Беше ужасно студен ден и дори това, че запали двигателя и пусна отоплението, не я стопли. В някои дни мразовитият въздух действаше освежаващо, но днес никакво позитивно мислене не би могло да прогони тръпките от студа.
Използва момента, за да премести колата, ясно обозначена с логото на телевизията, по-далече от алеята, водеща към блока.
Беше потърсила снимки на Нана в интернет и сега наблюдаваше за някакъв признак на живот в блока, надявайки се да я види. Мина почти час, преди да се случи нещо. Междувременно Ивар беше опитал да се свърже с нея, но тя реши, че има по-добри неща за вършене от това да му отговори.
Най-накрая пред блока спря стар черен мерцедес. Исрюн се поизправи, мигновено разпознавайки мъжа зад волана. Надяваше се, че нито той, нито пътуващите с него са забелязали телевизионната кола.
Когато той слезе от мерцедеса, Исрюн успя да види Елерт по-ясно. Сякаш беше остарял внезапно — уважаваният държавник се беше превърнал в убит от мъка старец. Разпозна и жената, която вървеше зад него с подпухнали от плач очи, беше дъщеря му Нана. Той я прегърна през рамо и двамата се насочиха към вратата. Клара, съпругата на Елерт, която от време на време се беше появявала в новинарските заглавия, когато съпругът ѝ още беше в политиката, излезе последна от колата и побърза да ги догони. Лицето ѝ беше каменна маска.
Исрюн реши да кове желязото, докато е горещо, и бързо изскочи от колата, като успя да влезе в преддверието точно когато Нана се опитваше да отключи вратата към стълбището.