— Говорих със сестрата на Снори — започна незабавно тя, без да си прави труда да каже кой звъни, и му предаде подробностите от разговора си с Нана. — Ще бъде нашата водеща новина довечера — каза тя гордо.
— Не мисля — отвърна той кратко, което я изненада.
Дали Нана не беше я излъгала, зачуди се тя, мръщейки чело. По дяволите. Пак добре, че не беше споменала историята пред Ивар.
— Да не би да не съм разбрала нещо? — попита тя.
— Не — отвърна той. — Не се тревожа за това, което ще кажеш за Снори.
Исрюн си отдъхна с облекчение. Познаваше контакта си достатъчно добре, за да схване, че макар и индиректно, той потвърждава, че тя е на правилния път.
— Това, което имам предвид, е, че някой е отвлякъл малко дете на „Логавегюр“ тази сутрин — продължи контактът ѝ. — Все още не е напълно ясно какво точно е станало, но смятам, че Снори Елертсон бледнее по значение в сравнение с това.
— Дете? — ахна изумена Исрюн. — Искаш да кажеш, че е изчезнало бебе?
— Точно така.
— Мили боже, не мога да повярвам! Искам да кажа, че никой не отвлича бебета в Исландия… Това наистина е шокиращо. Знаеш ли подробности?
— Не, не мога да ти кажа нищо повече. Не е случай, в който участвам, но със сигурност по-късно ще има изявление.
— Ще го очаквам, със сигурност. Надявам се всичко да завърши добре. Горките родители… — После добави: — Някакъв напредък по Снори?
— За нещастие нищо. Шофьорът на таксито не помни да е видял някого наоколо. Прегледахме записите на уличните камери от околността, но никакъв късмет засега.
Веднага щом затвори телефона, тя съобщи на Ивар за отвличането на детето и за последното развитие по случая със Снори Елертсон.
Той също беше чул неясни слухове за липсващо дете, но тя му каза, че работи и по двете теми, с което не му позволи да маневрира и да даде тази вълнуваща новина на друг. Сега имаше повече от достатъчно работа, да не говорим, че вече закъсняваше с интервюто с Ари Тор. Въздъхна и резервира студийно време за тази вечер.
Не ѝ стигаше всичко това, но имаше и имейли от родителите си, които отдавна чакаха за отговор. Всеки от двамата по свой собствен начин се опитваше да използва Исрюн за посредник в спасяването на брака им. Радваше се да помогне, но нямаше нито време, нито търпение да се занимава с това и силно се изкушаваше да започне да препраща имейлите им един към друг и да ги остави да се оправят сами.
Днес имаше и насрочен час при лекаря, нещо, за което се опитваше да не мисли. Почти беше повярвала, че може да забрави да отиде. Напразна надежда.
Използва времето до посещението при доктора, за да направи справка за изчезналото дете, но не намери нищо.
— Седни, Исрюн — каза лекарят, когато тя влезе в кабинета му с кисело изражение на лицето.
Наложило се беше да чака четвърт час повече и изгаряше от нетърпение да си тръгне, доста повече, отколкото обикновено, когато идваше на преглед.
— Как се чувстваш?
— Горе-долу — даде му тя отговора, който винаги даваше. Стори ѝ се, че кабинетът е по-студен, отколкото трябва, и се зачуди дали наистина иска да посещава лекар, който не може да осигури нормално отопление на работното си място. А дали не ѝ влияеше студената атмосфера на мястото: фолиото на прозорците, което осигуряваше конфиденциалност на пациентите в отделението на приземния етаж, сребристосивото бюро, спретнатите библиотечни рафтове, студеният алуминиев стол и мърлявата бяла пейка.
Лекарят я беше изпратил на ядрено-магнитен резонанс, за да провери за възможна поява на други тумори. Тя чакаше изнервена резултатите, за да разбере дали състоянието ѝ се подобрява, или се влошава.
Обаче резултатите още не бяха излезли и въпросите му бяха стандартните, просто я питаше дали е забелязала някой от симптомите, които я беше помолил да следи. Тя седеше безучастна и отговаряше на въпрос след въпрос.
— Говори ли вече с родителите си за това? — попита той накрая, както винаги.
Исрюн знаеше накъде води това.
— Не. Чакам правилния момент.
— Бих искал баща ти да дойде за преглед, както неведнъж съм ти казвал. Трябва да знаем дали и той има същото заболяване.
Исрюн промърмори нещо неразбираемо.
Докторът почака за нормален отговор, но тя също знаеше как да чака.
— Добре, ще го имам предвид — каза тя накрая. — Но знаеш, той остарява и не искам да го тревожа. Дори да е наследил това… състояние… то със сигурност не му е навредило.
Лекарят кимна, изправи се и положи бащински ръка на рамото на Исрюн.
— Обмисли го. Може да си запазиш следващия час на рецепцията. Ще се срещнем след месец и тогава ще видим как изглеждат нещата. Но ще ти звънна веднага щом пристигнат резултатите от скенера. Мога да ти кажа, че съм оптимист — добави той, когато тя стана на крака.