— Да, разбира се. Срещнахме се вчера. Забравих да го спомена. Но той се зарадва да се запознае с мен и това говори достатъчно.
Делия изсумтя.
— Егерт е силен като вол. Като че над него бди някаква висша сила, това му е замаяло главата. Шокиращо е колко нехаен е към здравето си, вечно обикаля да види разни болни хора и никога не хваща дори и настинка — възмути се тя и веднага стана ясно, че на мястото на пастора тя щеше да се държи съвсем различно. — Но добре, след като не си бил в контакт с много хора, ще те приема на доверие. Но за бога, не се приближавай прекалено близо до мен.
Капачето на пощенската кутия отново хлопна и вратата се отвори.
Пред Ари Тор застана нисичка възрастна жена с посивяла къдрава коса. Беше елегантно облечена, все едно щеше да излиза, външният ѝ вид изобщо не подсказваше, че на практика през последните няколко дни е била затворник в собствения си дом.
— Аз съм Делия — представи се тя и с жест го покани да влезе във всекидневна, миниатюрна като самата къща.
Той имаше чувството, че пристъпва в антикварен магазин. Мебелите бяха стари, но от най-добро качество, макар да оставяха малко свободно пространство в стаята. Стените бяха покрити с тапет с флорален мотив, а полиците — пълни със стари книги и фотографски албуми, както му се стори. На всяка стена висяха фотографии — всички монохромни снимки от отминала епоха, вероятно правени от Делия и баща ѝ.
— Отдавна ли имаш тази къща? — попита Ари Тор, докато сядаше.
— Имаш ли нещо против да не сядаш толкова близо? — помоли го тя. — Ей там ще е по-добре — посочи табуретка в един ъгъл. — Човек никога не е достатъчно предпазлив, когато тази ужасна зараза коси наред.
Ари Тор не си направи труда да ѝ напомни, че заразата изобщо не „коси наред“, и повтори въпроса си.
— Къщата? А, да, отдавна е на семейството — отвърна тя.
Егерт му беше казал, че Делия е няколко години по-стара от него и сигурно трябва да е на около седемдесет и пет, но тя изглеждаше здрава и в отлична форма за възрастта си.
— Ти си този, на когото казват Преподобния? — попита го тя, когато той отново седна, но вече по-далече от нея.
Той пое дълбоко дъх и кимна. Дали някога щеше да се отърве от този прякор? Но имаше нужда от помощта на Делия, затова се постара да не показва раздразнението си.
— Завършил си богословие?
— Не — насили се той да ѝ се усмихне. — Но може би един ден ще се върна и ще завърша.
— Не мога да те почерпя с нищо. Нямах възможност да пазарувам — добави тя без никаква нотка на извинение в гласа. Просто съобщаваше факт, преди да се заеме за работа. — Значи искаш да разгледаш старите снимки от Хединсфьордюр?
Ари Тор пак кимна.
— Може ли да попитам защо? Не мога да си представя какво там би могло да бъде работа на полицията.
— Разглеждам стар случай, по моя собствена инициатива. Отчасти за да имам някаква работа, докато трае сегашната ситуация.
— Стар случай в Хединсфьордюр? — изненада се Делия. — Не си спомням там някога да е било извършвано престъпление.
— Спомняш ли си Йорун, която живееше там, когато си ходила?
— Да, спомням си, че тя отне живота си. Едва ли има нещо подозрително в това.
— Сигурна ли си, че се е самоубила? — попита Ари Тор. — Полицейският доклад казва друго.
— Разбира се, че се самоуби. Всички казаха така. Не помня каква причина посочиха, когато го съобщиха по вестниците, беше много отдавна. Бях на около двайсет тогава, почти дете — усмихна се тя при спомена.
— Мислиш ли, че все още пазиш… — започна той, но Делия продължи, все едно той не беше отварял уста.
— Знаеш ли, млади момко — каза тя тихо. — Никога не съм вярвала в призраци, но винаги съм била сигурна, че онази нещастна жена Йорун умря просто от страх.
Тя се приведе напред, сякаш за да наблегне на думите си, после замълча за момент. Ари Тор чуваше само тиктакането на големия стар часовник, изправен до стената във всекидневната, и виенето на вятъра навън.
— Не буквално, нали разбираш — добави Делия. — Тя просто се предаде и изпи отровата, за да не трябва повече да живее с призраците там.
Ари Тор се опита да потисне тръпката, която мина по гърба му.
— Какво те кара да мислиш, че е имало призраци?
— Ами той почти ми го каза сам, когато ги посетих.
— Казал ти? Кой ти е казал? Гудмундюр? Или беше Мариус?
— Не, момчето. Младежът.
23
— Младежът?
Ари Тор едва не заекна от изумление. Усети как пулсът му скача и посегна за снимката в джоба на якето си, преди да се сети, че не я носи със себе си. Тази информация му дойде като гръм от ясно небе.