— Точно така, момчето от фермата — продължи спокойно Делия, очевидно несъзнаваща ефекта от думите си върху Ари Тор.
— Как се казваше?
— Не си спомням, млади човече. Не говорих много с него. Ако трябва да съм честна, не ме посрещнаха особено топло.
— Как така?
— Не им бях съобщила предварително, че идвам. Бях сигурна, че ще се зарадват на посетител. Баща ми се познаваше с Гудмундюр добре — той и Гудфина бяха живели в Сиглюфьордюр, преди да решат да си опитат късмета в Хединсфьордюр.
Ари Тор кимна и Делия продължи:
— Условията бяха добри, времето беше тихо и красиво. Затова реших да използвам случая и да мина през планинския проход Хестскард. Татко не хареса много идеята, но аз твърдо бях решила да отида. Виждах къщата, докато слизах от планината, видях и млада жена, която стоеше недалече от нея. Отидох да я заговоря, беше Йорун. Държа се много любезно и се готвеше да ме покани вътре. Тогава се появи Гудмундюр с лице като буреносен облак. Изглеждаше изненадан да види непознат. Предполагам, не бяха свикнали да посрещат посетители, особено през зимата.
Тя замълча за момент.
— Срещна ли някакви други хора там? — попита Ари Тор, нетърпелив да узнае повече за младежа.
Виждаше фотографията в ума си, мисълта за нея не го оставяше на мира ден и нощ. Младежът се беше превърнал в загадка въпреки невинния си вид на снимката.
— Не. Не ме поканиха вътре и аз не се натрапих. Имаха малко дете по онова време. Хедин не беше ли роден тогава?
— Помниш ли кога беше това?
— Не много преди Коледа… — Делия затвори очи, докато мислеше. — 1957… не. 1956. Да, така е, да. 1956.
— Хедин е роден същата пролет.
— Познаваш го? Не си ли новодошъл тук?
— Тук съм вече от три години…
— Точно така — прекъсна го тя. — Значи новодошъл.
— Всъщност точно Хедин ме помоли да се разровя в това. Намерил стара фотография от онова време сред нещата на покойния съпруг на Йорун. В средата на групата от снимката стои младеж, който държи бебето Хедин. Но Хедин никога не е чувал за друг човек, който да е присъствал там освен самия него и двете двойки — родителите му и Мариус и Йорун.
— Никога не съм се замисляла за това. Разбира се, бях млада и нехайна по онова време, дори не се зачудих какво прави това момче там. Приех просто, че е част от семейството. А след това, когато Йорун умря, случаят никога не беше разглеждан като нещо друго освен трагично самоубийство. Да не ми казваш, че момчето не е било там, когато това е станало? — попита тя, смръщила лице.
— Да. Прочетох внимателно всички показания. Той не се споменава никъде.
— Колко странно.
Ари Тор си пое дълбоко дъх и зададе въпроса, от който зависеше всичко:
— Каза, че си го взела за част от семейството. Знаеш ли в каква роднинска връзка е бил с тях? — попита той и зачака с надежда отговора на Делия.
— Съжалявам — каза тя и изглежда наистина съжаляваше, че не е в състояние да помогне. — Не попитах. Той излезе и ме попита за апаратурата, която използвах, така че си поговорихме малко. После някой го повика — мисля, че беше Гудмундюр — и той се прибра.
— За какво си говорихте?
— Сега вече опряхме до същината — каза тя замислена. — Тоест до причината тогава да остана с толкова неприятно усещане за тази къща. Оттогава винаги съм била сигурна, че мястото е обитавано от призраци.
Ари Тор обикновено не си губеше времето с истории за привидения, но сега не беше толкова сигурен.
— Спомням си го ясно — продължи Делия с отнесен поглед.
— Понякога има случка или разговор, които помниш с години. Попитах го какво е да живее там, казах му, че не ми прилича на вълнуващо място. Това го свари неподготвен и той промърмори нещо от рода на това, че не било чак толкова лошо място, и млъкна. Поговорихме за някакви други неща, не помня за какво точно, и накрая той призна, че не е най-приятното за живот място.
Ари Тор подскочи, когато старият часовник отброи часа. Делия не му обърна внимание и продължи да говори:
— Каза, че там имало нещо противоестествено, точно това беше думата, която използва: противоестествено. Изненадах се.
— Какво е искал да каже? — попита тихо Ари Тор, все едно момчето беше в облицованата с тапети стая и той не искаше да ги чуе.
— Не пожела да ми обясни. После се разбърза. Предполагам, че ми беше казал повече, отколкото е възнамерявал — замисли се тя. — Уверявам те, че на връщане към дома през планината не се чувствах в безопасност, както се бях чувствала на отиване от Сиглюфьордюр. Знаеш ли, никога повече не отидох там, не и докато тунелът не отвори.