— Пазиш ли още снимките?
— Разбира се. Никога не изхвърлям нищо.
— Тук ли са? — попита Ари Тор, посочвайки към албумите.
— Горе на тавана, но е лесно, ако искаш да ги видиш.
— Повредени ли са? — усъмни се той с надеждата, че не е прав.
Развълнува се пред перспективата да разгледа тези стари фотографии, имаше шанс да открие снимка на младежа.
— Съвсем наред са си, но трябва да сложа проектора.
— Проектор?
— Да — отвърна тя кратко, после явно разбра объркването му. — Помисли си, че говоря за стари снимки, а? — усмихна се тя.
— Искаш да кажеш, че имаш заснет филм в Хединсфьордюр от онова време? — изненада се Ари Тор. — С онова момче? И Йорун?
— Може би — отвърна тя. — Не си спомням. Минаха години, откак последно гледах тази лента. Не беше особено успешна визита, искаше ми се да има повече движение във филма, хората във фермата с онзи фантастичен пейзаж зад тях. Обаче те изобщо не ми съдействаха. По онова време бях пощуряла на тема снимки. Баща ми беше купил стара осеммилиметрова кинокамера и проектор, но той самият предпочиташе фотографията и доста бързо загуби интерес към нея. Но аз страшно се забавлявах да снимам какво става в града. Само какви сметки за проявяването на филмите трябваше да плащат родителите ми! — разсмя се тя.
Ари Тор мълчеше, не искаше да я прекъсва въпреки вълнението си заради възможността да види филма.
— Имам всякакви филми от годините на херингата. Някои от тях са в Музея на Ерата на херингата, останалите са тук — каза тя, после за миг се поколеба. — Жалко, че всичко е толкова неподредено. Обичах да снимам филми, но подреждането никога не ми е било сила. Но трябва да е все някъде тук.
— На тавана? — заинтересува се Ари Тор с учтива усмивка.
— Боя се, че да. Всичко е горе в кутии. Рядко се качвам там напоследък. Когато човек стане на седемдесет, губи желанието да се катери по стълби, да не говорим, че там има и паяци, от които предпочитам да стоя настрана — каза Делия и се ухили.
Ари Тор бързо схвана намека ѝ.
— Аз ще се кача и ще ги донеса, ако нямаш нищо против? — предложи той, отвратен от мисълта за паяците, като в същото време си помисли, че те са далече по-привлекателен вариант от връщането в реалния свят навън.
— Заповядай — отвърна Делия. — Проекторът е в другата стая.
Въоръжен с инструкции къде точно се намират кутиите, които трябва да открие, и със старо, но мощно фенерче в ръка, той се качи по стълбата, която водеше от коридора към тавана. Къщата беше малка и едва имаше място да се придвижи в наблъсканото пространство под покрива. Бързо намери това, което търсеше, слезе долу и остави прашните кутии върху масата във всекидневната.
— Така, да погледнем… — мърмореше си Делия, докато проверяваше съдържанието на кашоните внимателно. — Ето го — скоро каза тя победоносно, вдигайки метална кутия с лента.
— Надявам се филмът още да е наред — добави тя.
Ари Тор донесе проектора от мястото му в килера за метли в кухнята. Оказа се солидна зелена машинка, която сякаш не беше докосната от изминалите години.
— Трябва да го нагласим на кухненската маса — инструктира го Делия. — Насочи го към стената ей там. Една от малкото бели стени в тази къща, ще я използваме като екран.
Пъргавите ѝ пръсти умело вкараха лентата в апарата.
— Гледам понякога филми, затова проекторът е в добро състояние — каза тя, изключи осветлението и дръпна завесите.
Машината оживя. Ари Тор имаше чувството, че за първи път е на кино. Хединсфьордюр отпреди шейсет години се появи в целия си блясък, когато миналото оживя в движещите се кадри. Ярката светлина от проектора осветяваше всяка пукнатина и неравност по стената на кухнята, но това не отнемаше нищо от привлекателността на изживяването.
Ритмичното потракване на проектора изпълни стаята и Делия се изкиска.
— Няма звук. Едно време записвах звука на касета, когато беше нещо по-специално, като концерт или нещо такова. После пусках филма и касетата едновременно. Но в Хединсфьордюр не съм записала нищо.
Ари Тор кимна малко разочарован.
Далечният фиорд беше невероятно красив с дълбокия искрящо бял сняг, покрил всичко наоколо, небето беше почти нереално, сякаш от друг свят — спокойно и съвършено като картина. Първата част на филма беше заснета от планинския проход Хестскард. Нямаше тунел, нямаше трафик, само бяла шир и снежни планински склонове, последвани от кадър на къщата и жена, загледана към фиорда.
— Това Йорун ли е?
— Да, тя е. Можеш да видиш колко спокойна изглежда, застанала неподвижна, унесена в собствените си мисли. Оставих камерата да снима още малко. Тя не ме забеляза веднага.