На Ари Тор му идваше да изкрещи въпроса, който изникна в ума му: „За какво си мислиш, Йорун?“.
Тогава тя се обърна и погледна право в камерата, сякаш беше чула мислите му. От гроба и от дистанцията на всички тези години и десетилетия тя погледна право в очите на Ари Тор.
Веднага я позна от снимката — късата тъмна коса и дрехите бяха съвсем същите: палто върху дебел вълнен пуловер. Единствената разлика беше, че сега тя се усмихваше, докато на фотографията беше разсеяна.
Тя ми се усмихва, помисли си Ари Тор. Имаше необяснимото усещане, че иска да му предаде съобщение или задача, молба да разреши мистерията на смъртта ѝ най-сетне.
— Била е хубава къща в онези дни — каза той в опит да отклони мислите си в друга посока.
Беше здрава бетонна сграда — не прекалено голяма, подобна на много други фермерски къщи, които бе виждал из страната. Предположи или по-скоро се надяваше, че е била боядисана в червено, макар черно-белият филм да не подсказваше цвета.
— Удари я лавина преди години — обясни Делия. — Много след като фиордът беше окончателно изоставен. Ужасно място е за къща, прекалено близо до планината. Днес никой не би и помислил да строи на толкова опасно място.
Сега образите, които проблясваха на кухненската стена, бяха заснети от друго място: виждаше се великолепната лагуна и морето зад нея. Водата, морето и хоризонтът се сляха в едно върху бялата стена. Онзи прекрасен момент отпреди петдесет и пет години бе станал част от днешния ден и после отново се бе оттеглил в миналото, когато момичето с камерата завъртя обектива в друга посока.
Зад камерата беше Делия отпреди петдесет години и бавно правеше кръг, като хвана в кадър първо планините на изток, после извъртя обратно към долината, покрита със сняг, и величествените склонове, в които се гушеше. После спря внезапно, защото пред обектива се беше появила фигура.
Ари Тор се стресна, внезапно осъзнал кого вижда. Беше младежът.
Мистериозната фигура се бе появила в цял ръст на кухненската стена на стара къща в Сиглюфьордюр.
Ари Тор потръпна и внезапно усети студ. Момчето беше със шапка, шал и нещо, което приличаше на палто, но веднага можеше да разпознае лицето му, този невинен израз.
Беше само за един кратък миг, момчето веднага изчезна от кадър, заменено от изглед на къщата, в която беше живяло семейството на Хедин. Издигаше се в западната част на лагуната, близо до мястото, където Делия беше стояла, за да направи своята поредица от снимки.
В къщата се забеляза някакво движение, на прага се появи мъж и камерата остана фокусирана върху него. Мъжът махна с ръка и сякаш започна да вика нещо на момчето и на Делия. След това сцената се промени, обективът се върна отново на лагуната.
— Това беше Гудмундюр — обясни Делия, докато филмът продължаваше да проблясва върху стената.
Ари Тор се отърси от студа на далечния фиорд и се върна в топлината на кухнята.
— Повика момчето да се прибере. Както виждаш, аз продължих да снимам, но не задълго. Не беше лесно да се ходи в дълбокия сняг, наложи се да използвам снегоходките, за да пообиколя — каза тя, после направи пауза. — Беше доста труден характер — промърмори тя, нарушавайки тишината.
— Кой? Гудмундюр?
— Да. Помня го много добре от времето, когато живяха тук. Беше неотзивчив, арогантен човек, свикнал да се налага за всичко.
— Опасен мъж? — попита Ари Тор несигурно.
— Опасен? — Делия се замисли за момент. — Не бих стигнала чак дотам да кажа, че е бил опасен. Не беше сторил зло на никого, доколкото знам, е, поне не беше жесток. Но ще ти кажа, че не беше от типа мъже, с които бих искала да се карам.
Високопроходимият полицейски джип излезе от града с Ари Тор на волана и пое към тунела Хединсфьордюр. Беше възприел философията на пастора и реши, че няма да навреди на никого, ако излезе от границите на града, стига да иде само до изоставения фиорд.
Погледна към връх Холширнан, надвиснал над града. Както много често преди, намери планините, заобикалящи града, за поразителни. Сигурно другаде имаше и по-високи, но в сравнение с дребните къщички върху кръпката земя, тези изглеждаха направо невероятно огромни. Църквата беше найзабележителната сграда в пейзажа, сгушен под планините, а другите къщи с цветните си покриви придаваха последен, но важен щрих на тази великолепна картина.
Хединсфьордюр го посрещна с ярко слънце. Предишното нощно посещение беше далечен спомен. Но призрачната история на Делия още го притесняваше. Какво толкова „ненормално“ беше видяло момчето?