Ари Тор паркира джипа на пътя и се насочи към лагуната, съзнавайки огромната разлика между гледката, която вижда сега, и онази от нощната визита. Спря до водата, където пътеката свършваше, наслаждавайки се на студения, свеж океански въздух, който го ободряваше всеки божи ден тук горе, на север.
Руините на сградата стояха върху парче земя, което навлизаше във водата вляво от него. Осъзна, че стои приблизително на мястото, където е стояла Делия с камерата си преди десетилетия, когато Йорун е била все още жива и целият живот е бил пред нея, когато двете семейства са живели заедно в хармония. А дали не е имало напрежение, стаено под повърхността, още тогава — проблеми или кавги, довели до загадъчната смърт на Йорун в онзи обикновен мартенски ден през 1957?
Реши да отиде до развалините и започна да подбира пътя си между храсталаци и дупки, тъй като нямаше път, така че стигна с доста трудности.
Нямаше много за гледане. Годините и природните стихии не се бяха отнесли приятелски с мястото. Шумът на прибоя в далечината се сливаше с бъбренето на потоците, спускащи се от планинските склонове. Загледа се във водата, която в този момент беше толкова спокойна, че му беше трудно да си представи как този далечен фиорд може да е нещо друго освен земя с неземна красота. Грозната жестокост нямаше място тук. Така ли беше в действителност?
Мислите му се върнаха към Йорун и той се замисли дали е била толкова нещастна, че да отнеме живота си. Затвори очи и беше сигурен, че може да усети присъствието ѝ. Бързо се отърси от чувството, решен да не позволява на въображението си да се развихря.
Почти неуловимо, като призрак, явяващ се посред бял ден, мисълта, която в момента осъзна, че е стояла през цялото време скрита някъде в ума му, изскочи напред. Дали Йорун е била единствената, срещнала смъртта си в този самотен, запустял фиорд, или безименният неизвестен младеж е срещнал същата съдба?
Загледа се във водата.
24
Вторият концерт за пиано на Рахманинов тъкмо беше започнал, когато телефонът му иззвъня. Ари Тор се беше изтегнал на дивана в апартамента си на „Ейраргата“, опитвайки да се отпусне и почине, преди да реши какво да си направи за вечеря. Не че в хладилника имаше голям избор, щеше да се зарадва на възможността да си поръча пица по телефона, но това беше изключено. Заразата висеше над града като проклятие.
Сиглюфьордюр все още беше под карантина. Мнението, което се налагаше все по-широко, беше, че вече вероятно е безопасно да се вдигнат ограниченията, нямаше нови случаи на заболяване в последните дни, всеки, който е бил в контакт с жертвите, беше под строго наблюдение. Обаче се взе решение вдигането на ограниченията да се отложи още малко. Томас каза на Ари Тор, че се е съгласил с мярката.
— Би било непростимо, ако се заразят още хора само защото сме вдигнали ограниченията прекалено рано — каза той, давайки ясно да се разбере, че затварянето на малкия град за още няколко дни не се смята за голяма жертва.
Ари Тор бързо се изправи, когато чу телефона си. Не му беше приятно да прекъсва хубавия концерт за пиано, независимо дали е в концертната зала, или на компактдиск у дома. Беше парче, което никога не беше слушал на живо, въпреки че беше редовен посетител на концертите на симфоничния оркестър, когато майка му беше жива и свиреше в него. Днес обаче намираше, че посещението на концерти в зала е придружено от чувството за загуба и прекалено много стари спомени.
Погледна екрана на телефона си и изключи музиката, когато видя, че му звъни журналистката. Налагаше се да приеме разговора, защото тя му беше помогнала, макар той да се беше отказал от мисълта, че интервюто някога ще стане.
— Здрасти — каза тя бодро. — Чух, че нещата при вас скоро ще приключат.
— Няма сериозно болни в момента — отвърна Ари Тор, въпреки че в ума му незабавно се появи Сандра, но той побърза да отхвърли мисълта.
— Радвам се да го чуя — възкликна тя, макар в гласа ѝ да липсваше искреност. — Готов ли си?
— Готов за какво?
— За интервюто — отвърна тя нетърпеливо. — Ще се излъчи в новините утре вечер. Обещаха ми няколко минути за материала, за нещо, което да придаде чисто човешка нотка на историята.
— Искаш да кажеш нещо лековато? — рязко каза Ари Тор.
— Точно.
— Не забравяй, че двама души загубиха живота си.
— Хората мрат през цялото време — отвърна тя с хладен тон, който накара Ари Тор да си помисли, че зад думите ѝ се крие нещо по-сериозно, нещо неизречено.
— Добре. Давай да го направим.
— Имаш ли друг телефон? Стационарен евентуално?