— Не, само мобилният.
— Тогава ще трябва да се задоволим с него — каза тя след кратка пауза. — Чувам те добре, а и няма да е дълъг материал. Тук долу е безумно, затова досега нямах време да направя интервюто. Днес изчезна дете.
— Чух. Ужасно е. Има ли новини?
— Колегите ти от полицията не искат да кажат и дума. Цари много особена атмосфера, като че ли всеки участва в обратно броене на секундите до появата на хубавата новина. Но полицията обикновено е добра в тези работи, нали? Трябва да има щастлив край.
Ари Тор не каза нищо, нямаше отговор, който можеше да даде.
— Как върви търсенето на момчето от фотографията? — попита Исрюн след кратко неловко мълчание. — Успя ли да откриеш кой е?
Ари Тор се поколеба.
— Не точно. Но днес го видях.
— Днес? — ахна тя явно изумена.
— На стар филм — отвърна той и ѝ разказа за посещенията си в Хединсфьордюр и разговорите с преподобния Егерт и Делия.
— Братът на Мариус не разпозна момчето на снимката — промърмори Исрюн по-скоро на себе си, отколкото на Ари Тор. — Значи е малко вероятно да е от семейството.
— Поне не и свързан с Мариус и Никулас — отвърна бързо той на фона на концерта за пиано, който се извиси в кресчендо зад гърба му.
Изключи го, тъй като не можеше да му се наслади, докато водеше разговор. Каза си, че следващия път, когато реши да слуша музика, ще изключи телефона си.
Исрюн замълча за момент.
— Може би ще мога да ти помогна.
— Сериозно? Как?
— Мога да го вплета в историята за вируса. Опасната ситуация, изглежда, вече отшумява, така че можем да го превърнем в нещо като поглед върху живота на полицая при тези странни обстоятелства. Мога да кажа, че животът продължава както обикновено, доколкото това е възможно, и полицията трябва да се занимава както с дребните ежедневни неща, така и със сериозните случаи, като например издирването на хора от стари фотографии.
Ари Тор се накани да я прекъсне: обобщението на Исрюн беше доста далече от реалността, в края на краищата. Нормалният делничен живот в Сиглюфьордюр на практика беше замрял по време на карантината, да не говорим, че издирването на адреса на хора от стари снимки изобщо не беше част от работата на един полицейски служител. Би предпочел интервюто да покаже, че работата на полицая дори в един малък град е много по-напрегната. Но реши да я остави да довърши.
— Може да дадем като пример това, което вършиш в момента. И ако можеш да сканираш снимката с момчето и да ми я изпратиш, ще я покажем — довърши тя, доволна от себе си. — Ще се погрижа лицата на останалите да не се виждат, ще оставя само това на Хедин. И без това никой няма да го разпознае на толкова стара снимка. Телевизията ни има голяма публика — добави тя.
Ари Тор мислеше бързо. Нямаше какво да губи.
— Звучи ми добре. Но филмът, който видях, опровергава твоята теория — добави той весело.
— Каква теория?
— Че детето на фотографията може да не е Хедин, а момчето, родено някъде около 1950 година, синът на Мариус и Йорун. Младежът на снимката и на филма е на една и съща възраст, а филмът е заснет през 1956 г. Делия няма причина да лъже, значи снимката е правена приблизително по същото време. Може да се каже, че сега търсим две момчета: тийнейджъра от фотографията и малкото момче, което е било осиновено, сина на Мариус и Йорун.
Исрюн замълча за момент.
— Три момчета — каза тя тихо. — Бебето, което беше отвлечено тази сутрин. Искрено се надявам да го намерят, преди да разберем кои са другите двама.
25
Суна отказваше да приеме, че Кяртан е изчезнал. Когато Роберт пристигна, тя пищеше с все сили, останала без дъх пред кафенето.
— Това не може да се случва — озъбила му се беше тя. — Не може да съм го взела със себе си тази сутрин. Не е ли с теб?
Роберт се опита да я убеди, че едва ли е отишла в центъра, бутайки празна количка.
— Не ме лъжи! Моля те, кажи ми, че е с теб! — умоляваше го тя с див, отсъстващ поглед в очите. После понечи да се втурне по улицата обратно към къщата им.
Той я прегърна и най-накрая успя да я убеди да седне с него в полицейската кола, където тя, изглежда, малко се поуспокои. Държеше ръката ѝ и правеше всичко възможно да е мил и да я ободри. Отсъстващият, отчаян израз на очите ѝ сякаш забиваше ножове в сърцето му, едва успяваше да се насили да я погледне в лицето.
Накрая, приела, че някой наистина е взел момчето, тя потърси подкрепа в него. И незабавно обвини себе си.
— Как можах да го оставя навън?
Въпросът не беше насочен към Роберт, но той се опита да ѝ обясни, че това е нещо, което никога преди не се е случвало в Рейкявик. Изобщо не би могла да го предвиди.