— Защо не наблюдавах по-внимателно количката? Защо? Роберт забеляза, че сестра ѝ Хейда побърза да изчезне.
— Тръгвам си — беше обявила веднага щом той се появи.
Съвсем в неин стил, помисли си той. Жена, която никога не беше поемала отговорност за живота си, която имаше навик да използва другите и не можеше да подкрепи дори собствената си сестра в подобен момент.
По времето, когато стигнаха полицейския участък, Суна бе спряла да се самообвинява и беше обърнала нападките си към бащата на момчето си.
— Бреки трябва да го е взел. Да го вземат дяволите! Как можа да направи подобно нещо? — Гласът ѝ се повишаваше, гневът ѝ нарастваше. Не направи никакъв опит да скрие чувствата си, изглежда се намираше в някакъв свой собствен свят. — Как можа да го направи? — крещеше тя. — Не можеше ли да се бори в съда?
Роберт я притисна здраво и каза първото, което му хрумна:
— Ще е добре, ако Бреки го е взел — изпусна се той и мигновено съжали.
Суна внезапно осъзна възможността изчезването да няма нищо общо с Бреки и че Кяртан сега може да е в ръцете на непознат. Това ѝ дойде в повече, тя млъкна, вцепени се и Роберт не успя да предотврати сриването ѝ върху студения линолеум на пода в полицейския участък.
— Сигурно е с Бреки — смънка той под нос.
Бяха в стаята за разпити с главния инспектор, който ги информира, че разследването е поверено на него. Опита се да ги убеди, че случаят е с абсолютен приоритет и скоро ще намерят бебето. Но Роберт беше сигурен, че в гласа на полицая се усеща нотка на съмнение, надяваше се само, че Суна не я е доловила.
Тя не реагира по никакъв начин, затова той пак ѝ прошепна:
— Сигурно е с Бреки.
Яростта на Суна избухна с нова сила.
— Намерихте ли баща му? А? Трябва да го намерите! — разкрещя се тя в лицето на главния инспектор.
— Имате ли причина да смятате, че може той е взел детето? — попита човекът бавно и премерено, сякаш не беше спешен случай.
Суна направи объркан опит да обясни битката за попечителството, в която се бяха въвлекли, като Роберт от време на време я прекъсваше, за да даде подробности за Бреки: телефонния му номер, адреса и къде работи. Колкото и да се питаха, и двамата нямаха идея кой друг би могъл да им има зъб.
— Обикновено не свалям очи от него — плачеше Суна. — Но той спеше. Не забелязах нищо необичайно. Никой подозрителен не се навърташе около него.
Главният инспектор помоли да му дадат телефонния номер на Хейда и изпрати полицай да я разпита и да разбере дали тя не е видяла нещо.
— И сте напълно сигурни, че нищо необичайно не се е случвало напоследък? — попита той накрая.
Суна поклати глава и погледна към Роберт.
Той мълчеше. Трябваше ли да спомене липсващите ключове, неканения гост и фигурата в градината? Веднага щом научи за отвличането на Кяртан и побягна като луд към кафенето, бе обзет от неприятно усещане. Теорията му можеше да обясни зловещото внимание, на което бяха обект, но той положи усилие да се убеди, че в това няма нищо вярно, прилошаваше му от самата мисъл, че такава възможност съществува. Овладя се за момент и обмисли положението, прецени предимствата и недостатъците и стигна до извода, че не си струва да се изложи на риска да загуби Суна.
— Нищо необичайно — отвърна той и ѝ се усмихна.
— Обаче аз загубих ключовете си — каза тя внезапно и той се стресна.
— О? — възкликна остро главният инспектор. Изразът на лицето му подсказа, че е ядосан. — Откраднати ли бяха? Имаше ли взлом?
Суна не знаеше какво да каже.
— Не, не мисля — отвърна, все едно това отговаряше и на двата въпроса. — Но Роберт смени ключалките, за да е сигурен.
— О? — възкликна инспекторът, сякаш това беше единствената дума, с която можеше да изрази учудването си. — Някаква специална причина да го направите?
Роберт почувства пронизващия му поглед. Сега трябваше да вземе решение. Да мълчи или да каже всичко? Последното, което искаше, беше да го хванат в лъжа. Замисли се достатъчно дълго, за да предизвика подозрение, както му беше ясно. Почувства отново настинката, която изцеждаше силите му.
— Станах и намерих задната врата открехната — призна той.
— Същата нощ, когато Суна загуби ключовете си. Навярно съм забравил да я заключа, вратата не се затваряше добре. Стара къща е. Но все пак се притесних, затова реших да сменя ключалките.
— Защо не ми каза? — попита напрегнато тя.
— Не исках да те тревожа, мила. Вероятно е случайност.
— Интересно — беше всичко, което главният инспектор каза, когато те излязоха от стаята.