Малко по-късно той отиде при тях да им съобщи, че са разговаряли с Хейда и че тя не е била в състояние да им даде друга полезна информация. Полицията вече разглеждала кадрите от камерите за видеонаблюдение в околността.
— Но още не сме успели да се свържем с бащата на момчето — съобщи им той.
Оставиха ги отново да чакат в стаята за разговори. Суна беше малко по-спокойна — мълчеше, загледана в празното пространство. Роберт не казваше нищо, чакаше, опитвайки да се успокои, че Бреки е взел детето. Смяташе за непростимо, че е отвлякъл момченцето, независимо колко мрачен изглеждаше изходът от спора за попечителството. Вече се страхуваше дори, че Бреки прави планове да измъкне Кяртан от страната. Реши, че вероятно го е обмислил предварително, сигурен, че не може просто да задигне детето от количката и да го занесе вкъщи.
Опита се да насочи мислите си в друга посока. Затвори очи и си представи океана — как седи в малката лодка далече от Вестфьордс, как се наслаждава на тишината и гладкото като огледало море. Беше толкова реално, че почти го подуши. Но въпреки всичко чуваше откъслечните ридания на Суна. Отвори очи, но избягваше да погледне директно към нея. Тя и без това беше в някакъв свой свят, притихнала в стола си, докато плачеше безмълвно.
Когато главният инспектор се върна, на лицето му имаше сериозно изражение. Това изненада Роберт, той избърса потта от челото си и нетърпеливо зачака какво ще им каже.
— Намерихме Бреки, той е горе, на север. Полицията в Акюрейри говори с него — съобщи им инспекторът, после направи пауза. — Пристигнал там рано сутринта, търсел си някаква временна работа, доколкото разбрах. Авиокомпанията потвърди, че се е регистрирал за полета, така че, както изглежда, не е бил в града, когато момчето е изчезнало. Сега проучваме други възможности.
Гласът му беше сериозен, насочи следващите си думи към Суна:
— Имаме психолог, в приемната е и иска да поговорите. Важно е да се погрижим за теб, докато чакаме. Момчето ще бъде намерено. Сигурен съм в това.
Суна кимна и излезе с главния инспектор от стаята, без да каже дума.
Скоро след това той се върна. Погледна Роберт право в очите.
— Така, смятам, че сега трябва да си поговорим само ние двамата — каза той, като затвори вратата след себе си.
От тона му Роберт разбра, че разговорът няма да е приятелски. Усети как отново го облива пот. Толкова изнежен ли беше станал вече, та се плашеше от полицията? Никога досега не му се беше случвало. Или просто настинката го измъчваше и го караше да се чувства слаб?
— Смятаме, че попаднахме на вярната следа — каза инспекторът и седна. — Познаваш ли човек на име Емил Тейтсон?
Беше въпрос от лека категория и Роберт се надяваше, че измъченото „не“, което успя да процеди, беше достатъчно убедително.
Истина беше. Не познаваше мъжа лично. Но знаеше отлично точно кой е. Спомняше си ясно интервюто, което беше прочел, и образът на младия човек се беше запечатал неизличимо в паметта му. За първи път Роберт изпита истински страх.
— Е, нека споделя с теб теорията, която разработих — каза главният инспектор.
След това Роберт седна навън в коридора да чака Суна. Разговорът с инспектора го беше разтърсил дълбоко. Далечни спомени и объркани минали кошмари се връщаха, за да го измъчват.
Накрая Суна се появи с психолога до нея.
— Отиваме ли си вкъщи, скъпа? — попита той.
— Да, моля те — отвърна тя, очевидно доста по-спокойна от преди, макар от изражението на лицето ѝ, от езика на тялото ѝ — от всичко в нея — да беше ясно, че е съсипана от тревога.
Вечерта доста напредна и навън вече беше тъмно. Суна седеше мълчаливо на дивана до Роберт. Той слушаше дъжда, прегърнал я през рамо. Малкият им апартамент се бе превърнал в студено, непознато място.
Избягваше да поглежда към часовника, предпочиташе да не знае от колко време момченцето го няма. Беше сигурен единствено, че го няма отдавна.
Целия ден Роберт не успя да си поеме дъх, да не говорим след разговора с главния инспектор. Не беше намерил време и да хапне нещо. Суна също не беше яла, доколкото му беше известно. Сега имаха време да седнат на масата, но осъзна, че няма никакъв апетит, а предположи, че и на Суна не ѝ е до храна.
Неговият свят се разпадаше пред очите му. Беше започнал нов живот, беше срещнал прекрасно момиче, беше направил дом с нея и бе станал втори баща на малкото момченце.
Опита се да мисли за лодката във Вестфьордс. Сега обаче това не беше толкова лесно — представяше си морето, но то вече не беше спокойно. Сега, когато затвореше очи, имаше чувството, че е в бурно море, а малката лодка газеше все подълбоко във водата.