Грешка.
Това беше думата, използвана от полицията. Емил бе загубил човека, когото обичаше най-много — и нероденото си дете — заради грешка. Животът му беше разрушен от безразличната съдба.
Само няколко къщи по-надолу на същата улица бил адресът на дребен престъпник и версията на полицията беше, че наркоманските му навици са го вкарали в големи дългове. Главорезите, решени да си съберат дължимото с насилие, ако не плати доброволно, потропали на грешната врата. Емил не можеше да спре да си представя сцената. Билджа навярно е направила всичко възможно да ги убеди, че чукат на грешната врата. Не беше човек, който ще се остави да бъде тормозен, и несъмнено се е ядосала. Нанесли ѝ бяха само един удар и той е бил достатъчен. Смяташе се, че оръжието е било някакъв вид бейзболна бата.
Отмъщението винаги е било част от плана му. Не го беше осъзнал до смъртта на Билджа. Неочаквано обаждане го насочи по следата. Но вече не мислеше логично и го знаеше.
Родителите му бяха сериозно разтревожени за него. Постоянно се опитваха да помогнат, но той беше зрял мъж и можеше да се грижи за себе си. Дори си беше обзавел скривалище: запустяла къща недалече от центъра на града, където можеше да спи на спокойствие, далече от плачливото съчувствие и скръбта в къщата на родителите си. Апартаментът, който двамата с Билджа бяха купили, сега стоеше празен, но той не можеше да си представи да стъпи в него отново. Когато се сетеше за него, не виждаше друго освен кръв.
Засега планът му работеше. Напоследък не пиеше много. Владееше се доста добре. Билджа го заслужаваше. Не знаеше какво ще направи след това. Може би щеше да се предаде. А можеше и да се хвърли в морето. Нямаше никакво значение.
От известно време наблюдаваше къщата на Роберт, беше проследил жена му и детето. Око за око, зъб за зъб, така беше правилно, нали? Хрумна му, че най-доброто наказание, което може да въздаде, ще е да остави Роберт да изживее загубата на собствената си жена и дете.
Но сега се озова с това пищящо дете на ръце, момчето изплакваше очите си и отказваше да заспи. Не беше идеалната ситуация. Държеше бебето в мръсната, порутена стара къща в центъра, място, едно време може би изпълнено с радост, но сега празна черупка — точно като него самия — и трябваше да признае, че няма никаква представа какво да прави понататък.
С удоволствие беше проследил жената на Роберт, после открадна ключовете и една вечер влезе в апартамента им. Първо надникна отвън през прозореца и видя, че бяха заети, след това се промъкна вътре и хвърли поглед в спалнята, където двамата бяха потънали в любовната си игра. Не го забелязаха, затова той се погрижи да остави няколко знака за присъствието си и излезе, без да затвори задната врата след себе си.
Продължи да се спотайва на улицата, надничаше от време на време през прозореца им, наблюдаваше всяко тяхно движение. Беше решил да изплаши Роберт до смърт, преди да предприеме следващата си стъпка.
Тази сутрин беше последвал момичето, когато то тръгна на разходка, бутайки количката пред себе си. Когато остави малкото момче заспало навън пред кафенето на „Логавегюр“, възможността беше прекалено хубава, за да я изпусне.
Сега седеше в тъмнината посред нощ и слушаше безкрайния плач, с който момчето викаше майка си. Нямаше представа какво трябва да направи по-нататък, но чувството колко ужасéн трябва да е Роберт в същия този момент го топлеше отвътре.
27
Когато Исрюн се появи на работа следващата сутрин, я чакаше неочакван гост.
Беше петият ѝ пореден работен ден, като четири от тях бяха дневни смени. Бяха ѝ предложили и допълнителна смяна в събота, за да се освободи колега, който бе поискал да се разменят, за да си бъде у дома за детски рожден ден. Почти се беше съгласила, решавайки, че ще почива после. Но в момента трябваше да проследява две истории, които оглавяваха списъка ѝ с приоритети: убийството на Снори Елертсон и отвлеченото дете.
Момичето във фоайето се изправи елегантно на крака веднага щом Исрюн влезе.
— Здравей. Вчера се опитах да вляза във връзка с теб.
Червената коса падаше върху раменете ѝ, очите ѝ едва се виждаха под дългия бретон. Бузите ѝ се зачервиха, когато се усмихна на Исрюн. Когато говореше, имаше навика да гледа не към човека пред нея, а нагоре, сякаш е в дълбок размисъл. Често бяха говорили преди и Исрюн беше свикнала с този странен маниер на поведение.