Ари Тор отново усети онова чувство. Спомни си съвсем ясно как му действаше пръстенът от планини, заобикалящи Сиглюфьордюр, когато за първи път пристигна тук преди две години и половина. Клаустрофобията си беше все още в него, въпреки че полагаше усилия да не ѝ позволи да го победи.
— Да се стигне от Хединсфьордюр до Сиглюфьордюр или Олафсфьордюр беше голяма работа по онова време — продължи Хедин. — Най-добрият начин беше по море, но беше възможно и пеша, като се мине през планинския проход Хестскард и надолу към Сиглюфьордюр. Има история от деветнайсети век за жена от една от фермите в Хвандалур, която трябвало да събере дърва за огрев и тръгнала пеша, поемайки по изключително труден маршрут под сипея на източната страна на фиорда. Била бременна по това време и на всичкото отгоре носела и малко дете в превръзка на гърба си… по целия път. Всичко е възможно, когато имаш желание. Това е приказка с щастлив край. Моята не е.
Хедин вдигна глава с горчива усмивка и замълча за миг, преди да заговори отново.
— Старата ни къща не беше далече от пътя, по който бихте се спуснали в Хединсфьордюр, ако идвате пеша откъм Сиглюфьордюр през прохода Хестскард. Сега хората минават този маршрут за удоволствие. Времената се менят, нали? Както и хората. И двамата ми родители са мъртви. Майка си замина първа, татко я последва — каза той печално и отново млъкна.
— Другите също са мъртви, нали? — попита Ари Тор, найвече за да наруши мълчанието. — Искам да кажа, леля ти и мъжът ѝ.
Хедин го изгледа изумен.
— Значи никога не си чул за това, а? — попита той накрая.
— Не, не си спомням.
— Извинявай. Просто приех, че знаеш историята. Тогава всички я знаеха. Но след време всичко се забравя, предполагам, минал е повече от половин век оттогава. Дори най-страшните неща се забравят с годините. Така и никой не откри какво в действителност е станало, дали е било убийство, или самоубийство…
— Наистина ли? Кой е умрял? — заинтересува се Ари Тор.
— Леля ми. Изпила отрова.
— Отрова? — Ари Тор потръпна при мисълта.
— Имало нещо сипано в кафето ѝ. Минало много време, докато доведат лекар. Вероятно животът ѝ би могъл да бъде спасен, ако бе получила помощ по-бързо. Може би го е направила сама с ясното съзнание, че едва ли има голям шанс линейка или доктор да пристигнат навреме. — Гласът на Хедин сега беше станал по-дълбок и бавен. — Присъдата била, че е злощастен инцидент, че е сипала в кафето си отрова за мишки вместо захар. Но според мен това е малко пресилено.
— Смяташ, че някой я е убил? — попита направо Ари Тор, който отдавна се беше отказал да задава неудобни въпроси по тактичен начин. И без това не му се удаваше много.
— Това е най-очевидното заключение според мен. Имаше само трима възможни заподозрени: мъжът ѝ и моите родители. Така че над семейството ми завинаги остана да тегне подозрение, като сянка. Не че хората го споменават. Повечето вярват, че тя сама е отнела живота си. Но днес вече нямат какво толкова да кажат. Преместихме се да живеем в Сиглюфьордюр, след като тя умря, а мъжът ѝ се върна на юг в Рейкявик и прекара остатъка от живота си там. Родителите ми никога не обсъждаха станалото с мен, а и аз не ровех за информация. Естествено е да не мислиш лошо за родителите си, нали така? Но дълбоко в ума ми вечно тегнеше съмнение. Мисля си, че или е извършила самоубийство, или е била убита от мъжа си. Няма да е за първи път. Мъже са убивали жените си и преди, както и обратното — изрече Хедин с въздишка.
— Предполагам, че се досещаш какъв ще е следващият въпрос? — каза сериозно Ари Тор.
— Да — отвърна Хедин и замълча за момент. — Чудиш се защо съм дошъл при теб с този проблем след всичките тези години, нали?
Ари Тор кимна. Канеше се да отпие от чая, който се охлаждаше в голямата керамична чаша на масата пред него, но внезапно мисълта за мишата отрова в кафето на злощастната жена го накара да се откаже.
— Това си е отделна приказка. — Хедин изпъна рамене и се замисли за момент, явно в търсене на правилните думи. — Преди всичко, за да съм напълно ясен, напомням, че се свързах с теб преди Коледа, защото знаех, че поемаш участъка от Томас. Той познава града и всички истории тук прекалено добре, мислех си, че ти ще погледнеш случая с нови очи, макар да съм малко изненадан, че досега не си чул историята. Но има и друга причина. Мой приятел живее долу на юг и есента ходил на среща на Сиглюфьордюрското общество — хора, преместили се от Сиглюфьордюр. Имали вечер на снимките.
Ари Тор повдигна въпросително вежди.
— Да, вечер на снимките — повтори Хедин. — Разглеждали стари снимки от Сиглюфьордюр. Част от забавлението е да разпознават хората на старите фотографии и да записват имената им. Това е начин да се поддържа списък на хората, живели в града през годините.