— Да ти кажа истината, нямам представа. Защо питаш?
— Мислех си за нещо, което баща ми каза малко преди да умре — отвърна Хедин след кратка пауза. — Старецът през повечето време живееше в свой собствен свят, но от време на време успявахме да разберем за какво говори.
— Спомена ли нещо от значение?
— Не, сигурен съм, иначе отдавна да съм ти го казал. Но предполагам, че може да има нещо общо със сина на Йорун. Може би… не ми е приятно да говоря така… но може би тя не го е дала, когато се е стигнало дотам.
— Какво искаш да кажеш?
— Старецът говореше нещо за това колко добре съм се справил в живота, как лошите гени не са преминали в мен, само добрите. По онова време представа нямах за какво говори, но после той каза… никога няма да забравя думите му… „Просто си мислех, че имаш леля, която отне живот…“ Направих всичко възможно да разбера за какво точно говори, но не успях да изкопча нищо повече от него. Може би беше казал прекалено много, а може и просто да се е объркал.
— Смяташ ли, че е говорел за Йорун?
— Възможно е. Но никога не съм чувал тя да е била въвлечена в убийство, може пък да е имал предвид, че е отнела собствения си живот. Имам и две лели от страна на баща ми, но никога не съм чувал за нещо нередно около никоя от тях. Спомних си всичко това, когато ти каза, че тя е имала дете и никой не знае какво е станало с него. Знаеш ли, може пък тя да е отнела живота на детето по някаква причина?
— Това е шокиращо. Само толкова мога да кажа… — Ари Тор потръпна. — Трябва да поговорим надълго и нашироко утре, стига да намерим време да се срещнем. А, и между другото, довечера по телевизията ще покажат твоята снимка.
— Какво? — изненада се Хайтин.
— Не се притеснявай — успокои го Ари Тор и осъзна, че започва да се държи като Томас. — Никой няма да те познае. Ще бъде снимката, на която си с онзи младеж в Хединсфьордюр. Взеха ми интервю за новините във връзка с инфекцията и ужасната ситуация тук и двамата с журналистката решихме да вмъкнем и тази фотография с няколко думи. Да видим дали някой няма да разпознае момчето.
Хедин замълча за момент.
— Е, какво пък — несигурно провлече той. — Предполагам, че всичко ще е наред.
— Разбира се, че ще е — увери го Ари Тор, подозирайки, че е по-голям оптимист за разрешаването на загадката от Хедин. — Имам и показанията на още един човек, че младежът е живял там с родителите ти, Йорун и Мариус.
— Сериозно? — ахна Хедин, явно заинтригуван. — Живял е там? В нашата къща в Хединсфьордюр?
— Така изглежда. Има заснет любителски филм във фиорда и той се вижда на него.
— Гледай ти! — възкликна Хедин. — Къде го намери?
— От Делия. Познаваш ли я?
— Да, разбира се. Може ли да видя този филм?
— Да, защо не. Всъщност искаш ли да се срещнем у Делия утре вечер, естествено, ако тя няма възражения? Ще говоря с нея и ще те уведомя — каза Ари Тор и приключи разговора.
Остана още един момент да се порадва на мекото време, но все пак във въздуха се прокрадваше студ. Студените северни ветрове на зимата никога не бяха много далече от Сиглюфьордюр, но Ари вече беше свикнал с тях. Снежни дни през май, дори юни, сега не бяха изненада за него.
Ари Тор можеше да разкаже много неща на Хедин, но нищо конкретно. Станалото с леля му си оставаше загадка и той се боеше, че ще си остане такава завинаги. Историята принадлежеше на предишното поколение, може би изобщо не му беше работа да се меси в нея.
Сега мислите му се обърнаха към Сандра, която беше на смъртно легло в болницата. Дали не беше време да се подготви за последно посещение при нея? Искаше да я види, а и тя заслужаваше да я посети, но дълбоко в себе си знаеше, че няма сили да я гледа как умира.
Извади отново телефона си и за да се разсее малко, звънна на Кристин.
— Ще ме дават по телевизията довечера — каза той доста горд.
— По телевизията, сериозно?
— Е, само гласът ми и снимка, но все е нещо.
— Това е чудесно, Ари — каза тя невъзмутимо. Винаги беше спокойна, нищо не можеше да я развълнува кой знае колко.
— Може да го гледаме заедно…?
— Моля? Искаш да кажеш…?
Най-накрая в гласа ѝ се появи някаква емоция.
— Да, опасността е преминала, така че можеш да дойдеш, стига да искаш.
— Разбира се, Ари, разбира се, абсолютно.
30
— Исрюн! — провикна се Ивар, когато тя отвори вратата на нюзрума.
Исрюн въздъхна, насочи се към него и успя да се насили да пусне една усмивка. Не ѝ хареса самодоволното изражение на лицето му, не че беше нещо необичайно.