— Не мога да си спомня. Защо питаш?
— Чух тази сутрин чие е отвлеченото дете — каза Ивар, мъркащ от гордост. — Може би ти също си чула?
Исрюн поклати глава, проклинайки вътрешно.
— Майката на детето е момиче на име Суна. Балерина е, живее в „Льосвалгата“ с мъж на име Роберт. Трябва да открием дали той има връзка с този Емил и трябва да го направим веднага.
Когато оперативката приключи, Исрюн мрачно седна пред компютъра си и се зарови в бележките си. Бързо намери името на мъжа, който беше на върха в списъка със заподозрените — всъщност беше единственият — свързан с нападението преди две години: наркоман и известен събирач на дългове.
Тя затвори очи и се опита да овладее гнева си.
По дяволите.
Името на мъжа беше Роберт.
Кратко търсене ѝ даде пълното му име, а националният регистър ѝ съобщи, че живее на „Льосвалгата“ заедно с партньорката си Суна и Кяртан, нейното момченце на година и половина.
Гаден начин да ти започне денят.
31
Зимното слънце се бореше да пробие през облаците. Емил присви очи и заби поглед в тротоара. Радваше се на топлинката, донесена от някой случаен слънчев лъч. Беше му студено, но имаше много по-важни неща, за които да се тревожи. Беше тръгнал пеша към къщата на родителите си. Освен това беше сам, без онова хленчещо дете.
Безкрайният рев го подлудяваше, но не успя да намери начин да успокои бебето.
Въпреки всичко не беше направил грешка. Роберт беше отнел неговото неродено дете — детето на двама им с Билджа, така че в това, което беше направил, определено имаше справедливост. За миг Емил си беше представил, че това е неговото дете. Хрумнало му беше да вземе детето и да изчезне някъде.
Вървеше бързо по улиците в центъра на Рейкявик. Инстинктивно се държеше далече от бордюрите на тротоарите, явно привлечен от дърветата и храстите, които ограждаха градините — границите на местата, в които хората би трябвало да се чувстват в безопасността на собствения си дом. Билджа беше толкова сигурна, че е в безопасност в дома им — прекарваше вечерите си по пижама, потънала в учебниците си.
Наоколо нямаше други хора, а дори да е имало, Емил не забелязваше тяхното присъствие. Имаше достатъчно неща на главата си и всъщност работата му беше свършена само наполовина. Не можеше да е сигурен колко дълго ще издържи решимостта му, но омразата явно още го държеше. Сигурен беше, че Роберт е виновен за смъртта на жена му и беше решен, че той трябва да си плати за това. Емил не се страхуваше от последствията. Не беше положил истински усилия да прикрие следите си, като се изключи, че стоеше в сенките, за да си осигури пространството, от което имаше нужда, за да завърши това, което бе започнал.
Потърка буза и усети наболата брада. Може би трябва да отдели малко време да се обръсне, като се прибере вкъщи, ако има сили. Усмихна се при спомена как Билджа винаги се оплакваше, ако няколко дни не се обръсне. Призна пред себе си, че вече няма причина да го прави или да се грижи за външния си вид. Бяха му останали само родителите. Те пак ще го обичат безусловно дори когато им каже какво е направил. Щяха да разберат. Майка му щеше да го прегърне, прегръдката ѝ щеше да е топла и успокояваща, щеше да му каже, че накрая всичко ще се подреди добре, че никой няма да го обвини за това.
Слънцето отново се появи. Той спря за момент, вдигна лице към него и затвори очи. По-голямата част от студа си отиде.
Може би това, че взе дете от майка му, беше малко прекалено. После се сети за Билджа, както всеки ден. Единственото, за което избягваше да мисли, беше, че отмъщението му не е толкова сладко, колкото се беше надявал. Направи всичко възможно, за да отмъсти за нея, но не се чувстваше по-добре от това. Не беше го очаквал.
32
Хейда ги чакаше в апартамента на „Льосвалгата“. С готово кафе и подредена кухненска маса. Беше намерила канелени кифлички във фризера, беше ги затоплила и сложила в чиния в средата на карираната покривка.
Роберт не беше очаквал това от нея. Може би се опитваше по някакъв свой начин да компенсира предишната си грубост. Тя не зададе никакви въпроси и те не казаха нищо. Мълчанието им казваше всичко, момчето още не беше намерено.
В апартамента беше необичайно топло. Връхлетя го чувството, че всичко е наред, че Кяртан спи в леглото си и че събитията от последните няколко дни са отдавна забравени. Не му трябваше много време, за да преодолее това нелепо, фалшиво усещане.
Обществено достояние беше, че полицията иска спешно да говори с Емил, и беше само въпрос на време преди неговото име и това на Суна също да станат широко известни. Имаше вероятност това да не стане, но знаеше, че е по-добре да не таи големи надежди. Въпросът беше колко дълбоко ще се разровят медиите. Дали към него и Суна ще бъде проявено разбиране, когато дойде време за въпросите за миналото им — за неговото минало?