Тримата седнаха на кухненската маса.
— Искате ли да остана тук, в случай че дойде някой? — попита Хейда и сега, когато тя се държеше внимателно и учтиво вече толкова време, Роберт се зачуди дали не я беше преценил неправилно. Но това не продължи особено дълго. — Знаете, че имам резервиран полет за вкъщи следващата седмица, така че няма да мога да помогна след това, ако детето не бъде намерено дотогава.
Суна избухна в сълзи и напусна стаята.
Роберт я последва в спалнята, оставяйки Хейда сама на масата с думите, които още кънтяха в кухнята.
Той затвори вратата след себе си и се постара да утеши Суна. Тя ридаеше неутешимо, потокът сълзи сякаш нямаше край. Не беше времето да ѝ признае защо Емил беше взел момчето, но колко още можеше да отлага?
След малко Суна се овладя до известна степен и се върнаха в кухнята, където Хейда довършваше последната от канелените кифлички.
Може пък да беше добре, че Хейда е тук. Беше извинение да не седне до Суна и спокойно да ѝ разкаже за миналото си. Хейда му осигуряваше отлагане на екзекуцията, докато стоеше там.
Почти се надяваше на чудо, не само че момченцето ще бъде открито, но и че ще се намери начин да спаси кожата си.
Когато телефонът звънна, беше сигурен в две неща: че е полицията и че Кяртан е намерен жив и здрав.
Главният инспектор веднага мина на въпроса:
— Намерихме го — мрачно каза той. — Намерихме Емил, имам предвид — добави той неловко.
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — попита Роберт, мигновено съжалявайки за тона си, от който Суна подскочи уплашена.
— Момчето не беше с него. Заловихме го близо до дома на родителите му. Изглежда нямаше представа, че го търсим. Не оказа съпротива. Но трябва да знаете, че всеки наличен полицай търси Кяртан.
Думите му бяха последвани от мъчителна тишина.
— Той каза ли нещо?
Последва ново дълго мълчание.
— Само ни се ухили. Каза, че оставил детето до езерото Тьорнин.
— До езерото? — изкрещя Роберт. Суна отново избухна в плач и посегна да вземе телефона от него. — Мислите ли… мислите ли…? — Не беше в състояние да довърши изречението си.
Хейда прегърна сестра си.
— Трябва да ни вярвате. Организираме претърсване на… на терена. — Главният инспектор явно се опитваше да избегне изричането на глас на това, от което всички се бояха.
— Мога ли да помогна? — попита Роберт.
— Не. Просто стой с приятелката си. Ще се свържем с вас веднага щом намерим момчето.
Роберт усети как сърцето му започна да бие по-бързо, усети отново и пулсиращото главоболие, и настинката, която отказваше да го остави на мира. Стресът от този последен ден го беше изтощил. Разтри очите си в опит да облекчи болката.
Точно сега би дал всичко да е насаме с Емил, като мъж с мъж, само един от тях щеше да си тръгне жив. Но гневът му беше примесен със страх. Страхуваше се от най-лошото за Кяртан.
Изпитваше ужас и от Суна. Времето му изтичаше, скоро тя щеше да чуе за нападението, станало преди две години. Беше сигурен, че няма да бъде достатъчно убедителен, когато отрече участието си в него. Изглежда имаше само един начин всичко това да приключи.
33
Ари Тор безуспешно претърси вестникарските онлайн архиви от март 1957 г. за некролога на Йорун. Успя да намери само кратка бележка за смъртта ѝ, не беше придружена дори със снимка. Тя беше живяла и умряла в много затворен кръг от хора.
Обади се отново на Кристин.
— Мислех си дали не би могла да донесеш нещо хубаво за ядене довечера: къри или пица. Ще бъде приятно разнообразие.
Тя замълча за момент, достатъчно за да си отбележи, после се съгласи.
— Хубаво. Имаме сделка. Ще пристигна към седем и половина с храната. Да взема ли и бутилка вино? Предполагам, че магазинът ви за алкохол едва ли ще е отворен?
— Сиглюфьордюр никога не е бил толкова сух като сега.
— Как се чувстваш, Ари? — попита го тя загрижено.
— Трудно е, да знаеш, направо си е ад, ако ме питаш. Искаше ми се да си тук, Кристин. — После, преди тя да е успяла да отговори, добави. — Сандра, помниш я, нали?
— Да, разбира се, старото момиче, което продължаваш да посещаваш зад гърба ми — пошегува се тя.
— Хич не е добре.
— О, сериозно? Съжалявам, Ари, вирусът ли е?
— Очевидно не, но тя е в доста напреднала възраст и се тревожа. Като че ли не ми стига останалото.