— Здравей отново — каза Ари Тор. — Съвсем забравих. Исках да питам как се справя старата Сандра.
— Говори много за теб — избегна въпроса му Хелга.
— Възстановява ли се?
— Не бива да обсъждам състоянието ѝ с човек, който не е роднина. Но предполагам, че мога да направя изключение за теб. Полицията трябва да знае как болницата се справя с другите заболявания през този необичаен период.
Ари Тор чакаше нетърпеливо.
— Не изглежда добре, а грипът отслабва силите ѝ. Изтощена е и не мисля, че ще я бъде още дълго. Искаш ли да дойдеш да я видиш? Вероятно в момента е будна. Сигурна съм, че ще ти се зарадва.
Ари Тор погледна часовника си, все едно вече закъснява за друга среща.
— Зает съм през следващия час — излъга той, чувствайки се страхливец. — Ще се отбия тази вечер или утре. Би ли я поздравила от мен?
34
— Търсят Кяртан, просто трябва да чакаме — каза Роберт, когато Суна малко се поуспокои.
— Защо споменаха езерото? — повиши тон тя.
— Заловили са човека, който го е взел, Суна, той казва, че момчето е добре. Че го е оставил до езерото.
— Не в езерото? Сигурен ли си? Кажи ми, Роберт, кажи ми…
Трябва да знам.
— До езерото, скъпа, казал е до езерото. Сега просто е въпрос на чакане.
Тя се отпусна на пода и заплака.
Наблюдаваше я безпомощен. Все едно чакаше да завърши обратно броене — тиктакаща бомба със закъснител. Накрая щеше да има експлозия, никой не знаеше кой ще оцелее.
— Трябва да тръгвам — обади се Хейда след кратко мълчание.
Нормално Роберт би се зарадвал на тези думи, но сега би дал всичко тя да остане. Нямаше желание да остава насаме със Суна. Беше толкова трудно, нямаше да има никакво оправдание да не ѝ каже истината.
— Не, моля те, Хейда, остани с нас. Ти си част от семейството.
— Съжалявам, но наистина трябва да вървя, Роберт. Но съм тук, звъннете ми, ако нещо стане, нали?
Той въздъхна и кимна. Суна не каза и дума, само простена тихо.
Емил се ухилил, когато полицаите го попитали къде е малкото момченце. Какво, по дяволите, означава това?
Роберт вече беше загубил представа за времето, когато телефонът най-накрая иззвъня. Беше главният инспектор. Роберт отговори със свито сърце. Суна, още на пода, вдигна към него широко отворените си очи.
— Открихме Кяртан. Жив и здрав.
Роберт ахна облекчен и телефонът падна от ръката му.
— Намерили са го — задъха се той, приклекна долу и прегърна Суна. — Намерили са го. Намерили са Кяртан. Добре е. Сега е в безопасност.
Но все едно прегръщаше манекен. Тя стоеше вцепенена и неподвижна в ръцете му, не казваше нищо, не издаваше звук. Не показваше никаква реакция.
Той грабна телефона от пода.
— Не мога да кажа какво облекчение изпитвам — каза той, едва сподавяйки сълзите си. — Къде го намерихте?
— Вярвате или не, но на детската площадка близо до езерото. Малкото човече беше изтощено и гладно, вероятно е било прекалено слабо, за да плаче достатъчно високо, че някой да му обърне внимание. Чак когато пуснали децата от детската градина да си играят, учителите забелязали, че там има плачещо дете.
Роберт погледна Суна и видя, че животът бавно се връща в нея. Нещо като усмивка се разля по лицето ѝ, но беше изкривена, по-скоро гримаса, почти болезнена. После облекчението ѝ взе връх и се изля в потоп от сълзи и плач.
— Идвате насам, нали? — попита той главния инспектор.
— Скоро ще сме при вас. Първо ще повикаме лекар, за да провери състоянието на момченцето.
— Това е чудесно. Благодаря — каза Роберт.
Прегърна пак Суна, усещайки треперещото ѝ тяло до своето. Можеше ли да си позволи да се надява, че вече няма нужда да обсъжда връзката си с Емил с нея? Дали молитвите му не са били чути?
По времето когато главният инспектор и екипът му пристигнаха съвсем скоро след разговора им, Роберт вече беше изпаднал в такава паника, че едва забеляза прибирането на момченцето, липсвало цял ден и цяла нощ. Вместо върху детето, цялото му внимание беше съсредоточено да разгадае какво се крие зад усмивката върху лицето на полицая. Дали просто беше доволен от щастливия изход на случая? Дали щеше да издаде тайните от миналото на Роберт? Вероятно дори го очакваше с нетърпение. А може би нямаше да каже нищо, освен ако Суна не попита. Очакването беше мъчение. Роберт усети, че копнее за едно питие. Не, не просто нещо за пийване, а нещо наистина силно. За първи път от месеци едва понасяше да гледа реалността трезвен.