— И там е станало нещо?
— Точно така. Той ми звънна онази вечер и ми каза, че е видял снимката.
В гласа на Хедин се появи внезапна строгост, по-мрачен тон, който накара Ари Тор да слуша по-внимателно.
— Фотографията била направена в Хединсфьордюр, точно пред къщата, където сме живели… — Той отпи глътка от кафето си, ръката му леко трепереше. — Било е преди смъртта на леля ми, насред зима, денят бил слънчев, но имало дълбок сняг.
За секунда Ари Тор бе обхванат от познатото чувство на тревога, но бързо го избута назад в ума си.
— Обаче в самата снимка нямало нищо слънчево. Трябва да съм бил на няколко месеца по онова време и на фотографията сме били всичките петима.
— Добре де — обади се Ари Тор. — Едва ли може да има нещо чак толкова странно в една семейна снимка?
— Точно там е работата — каза тихо Хедин и се взря замислен в чашата си с кафе, после рязко вдигна глава и погледна Ари Тор право в очите. — На снимката били майка ми, баща ми и аз, и моята леля. Мъжът ѝ Мариус трябва да е бил човекът, който ги снима, или поне аз така си представям.
— Е, тогава кой е бил петият човек? — попита Ари Тор и по гърба му полази тръпка.
Мислите му се завъртяха към старите истории за призраци, появяващи се на фотографии; дали Хедин не намекваше за нещо от този сорт?
— Млад мъж, когото никога не съм виждал. Стои там, в центъра на фотографията, и ме държи в ръцете си. Казано с две думи, никой от хората на срещата нямал представа кой е този човек. — Хедин отново въздъхна. — Кой е този млад мъж и какво е станало с него? Може ли той да е отговорен за смъртта на леля ми?
4
Изтощен след безсънната нощ, Роберт заля овесените си ядки с прясно мляко. Суна седна срещу него на кухненската маса, изглеждаше свежа като след хубав сън. Сутрешните новини се носеха тихо някъде зад гърба му, доколкото схващаше, беше поредната обикновена мартенска сутрин, като се изключат съобщенията за огнище на някакъв вирус в Сиглюфьордюр. През нощта починал пациент. Роберт усети леко притеснение при мисълта за заразна болест, искрено се надяваше, че е възможно да спрат разпространението ѝ и че ще може да опази семейството си живо и здраво. Тази сутрин обаче имаше на главата си други, по-належащи проблеми от някакво си далечно огнище на вирус.
Имаше чувството, че техният чист, спретнат дом сега е омърсен, заразен от неканения нощен посетител. Кой дебнеше наоколо? Дали той или тя не беше надникнал през прозореца на спалнята и като ги е видял в разгара на страстната им любовна игра, да е решил, че може да нахлуе? А дали не е бил някой жалък воайор? Или беше нещо по-сериозно? Задната врата беше заключена, в това беше сигурен — абсолютно сигурен.
Сети се и че Суна някак беше успяла да загуби ключовете си от къщата. Дали просто някой ги е намерил, разбрал е чии са и е решил да влезе? Или пък са били умишлено откраднати? Това, естествено, беше много неприятна мисъл. Във всеки случай беше ясно, че първата му задача за деня трябва да е да звънне на ключар и да смени всички ключалки.
Протегна ръка към радиото и го изключи. За миг в тясната кухня настъпи тишина, като се изключи дъждът, който продължаваше нестихващата си атака срещу прозореца. Все още валеше като из ведро.
— Не намери ключовете си, нали? — попита той, опитвайки се да скрие тревогата в гласа си.
— Странно — вдигна поглед от вестника Суна. — Не мога да разбера къде са. Категорично бяха у мен вчера на репетицията, сигурна съм, че бяха в джоба на палтото ми. Оставих го във фоайето, заедно с всички останали. Никога не е изчезвало нищо оттам, но предполагам, че всеки би могъл да пъхне ръка в джоба.
— Всеки? — учуди се Роберт.
— Ами да, предполагам.
— Дори някой, който влиза от улицата?
— Да, сигурно — отвърна тя, като го погледна внимателно. — Защо? Всичко е наред, нали?
Той се усмихна насила.
— Разбира се, мила. Просто се чудех… — Поколеба се, преди да продължи. — Чудех се дали не трябва да сменим ключалките, за да сме сигурни.
— Това не е ли малко прекалено? — попита тя, очевидно изненадана. — Сигурна съм, че ще ги намеря.
— Знаеш ме какъв съм… може би прекалявам с предпазливостта. И без това трябваше да го направим — излъга той. — Ключът ми заяжда.
— Не бях забелязала — отвърна Суна, поглеждайки към часовника, докато ставаше. — Ти реши. Трябва да тръгвам, че ще закъснея.