Грабна мобилния си и звънна на Лара, личната секретарка на Мартейн, с надеждата, че тя още не е чула новината за Емил.
— Исрюн — поздрави я топло Лара, все едно са стари приятелки. — Радвам се да те чуя.
— Аз също — отвърна Исрюн, имитирайки нейната искреност. — Премислих нещата и бих искала да интервюирам Мартейн за онези промени в кабинета, които е замислил.
— Това е прекрасно! — възхити се Лара. Исрюн се зачуди дали е погледнала към тавана, докато говори по телефона, или това е навик, който я спохожда само когато се среща с хора лице в лице, ако изобщо този израз може да се използва за човек, който никога не те гледа в очите. — Хайде да уговорим среща за следващата седмица, какво ще кажеш?
— Тогава повечето дни няма да съм на смяна — възпротиви се Исрюн. — Трябва да го направим възможно най-скоро, днес би било идеално. Сега, когато отвлеченото дете е намерено, нещата са спокойни, не се случва почти нищо. Това може да се превърне във водещ материал.
— Няма никакъв шанс да го направим днес. Той ще има време най-рано утре.
— Хубаво, дай да определим час — отвърна Исрюн, скривайки разочарованието си. — Кога е свободен?
— Само момент — помоли Лара. — Да проверя програмата му. — Върна се миг по-късно. — Какво ще кажеш за три часа утре? В Министерския съвет?
Предпочита да е на своя територия, помисли си Исрюн и прие предложението.
Само час по-късно червенокосата лична секретарка ѝ се обади. Известно време Исрюн гледа проблясващия екран в ръката си и се чудеше дали да отговори, почти сигурна за какво е обаждането. Явно до Лара беше стигнала новината за полицейското разследване, свързващо Снори с нападението.
— Здравей отново, Исрюн, — гласът на Лара беше напрегнат, но тя явно полагаше усилие да скрие факта, че е под напрежение.
— Здрасти, Лара — отвърна Исрюн, облягайки се в опасно скърцащото нещо, което в лошото осветление можеше и да мине за офис стол. Беше твърдо решена да е безпощадна и да се възползва максимално от разговора.
— Боя се, че ще трябва да отложим интервюто.
— Няма проблем. Свободна съм от два до четири. Ако говориш за по-късно, вече става доста неудобно, тъй като ще имам нужда от време, за да монтирам материала.
— Не, не, не ме разбирай грешно. Ще остане за следващата седмица или дори за тази след нея.
— Задръж за момент. Нали току-що уговорихме срещата?
Защо изведнъж се разбърза да я откажеш?
Лара не бързаше да отговори, затова Исрюн реши да увеличи натиска.
— Да не би Мартейн да има нещо за криене? Нещо, свързано със Снори Елертсон например? Аз лично не мисля, че той има нещо общо с тази история, но сега ти ме караш да подозирам обратното, Лара.
— Не, няма нищо за криене. Изобщо нищо — настоя Лара. — Съжалявам за объркването. Ще се погрижа да стане утре. Три часът.
Исрюн се изненада колко лесно стана. Явно беше, че в момента Лара далече не е в най-добрата си форма.
— Отлично. Дотогава.
36
Вечерните новини щяха да започнат всеки момент, когато Исрюн се сети за пакета, който трябваше да вземе от Никулас. Не беше обещала нищо, но въпреки това не ѝ се искаше да разочарова стареца.
Беше обещала обаче да се отбие при баща си за вечеря веднага след работа, макар че да го нарече вечеря беше силно преувеличение за това, което знаеше, че най-вероятно ще бъде сложено на масата. Баща ѝ не си падаше по готвенето и със сигурност щеше да поръча пица или да купи печено пиле от магазина на ъгъла. Щеше да сервира пилето цяло, може би само с чипс и кетчуп за гарнитура. Но Исрюн щеше да се зарадва и на тази вечеря, както и на уютната атмосфера, която би ѝ напомнила как стояха нещата едно време. Несъмнено щяха да се хранят пред телевизора и ако имаше късмет, тя щеше да се поотпусне след една изтощителна седмица.
Единственият начин да избегне разочарованието и на баща си, и на Никулас, беше да разочарова Ивар и тя нямаше никакви угризения да го стори. Бързо отиде до бюрото му, където той седеше в огромния стол на дежурния редактор, погълнат от новинарската емисия.
— Трябва да си тръгвам — каза тя.
— И ще пропуснеш оперативката?
Тя кимна. Едва ли щеше да се разисква нещо важно в последната за деня оперативка, но да присъстваш на нея си беше на практика задължително.
— Ще бъда тук сутринта, така че, ако има нещо, ще се видим тогава.