Ивар изсумтя високомерно.
— Няма да съм тук през уикенда. Мария ще е дежурен редактор, така че можеш да обсъдиш нещата с приятелката си утре сутринта. — Не направи усилие да прикрие пренебрежението си. — Заминавай, щом трябва.
С тези думи той се върна обратно към новините.
Разговорът приключи толкова бързо, че Исрюн дори не успя да използва лъжата, която бе приготвила. Ухили се вътрешно и изчезна, преди той да е променил решението си.
Никулас също гледаше новините, когато Исрюн пристигна. Усмихна ѝ се широко, като я видя, и макар с известно затруднение, успя да стане от дивана.
— Здравей. Ей сега те видях по новините — каза той. — Не чух всичко добре, но съм сигурен, че си е заслужавало — засмя се той и я покани с жест към стаята си.
Облягайки се на бастуна си, той я последва бавно, но стабилно.
Кашонът беше до леглото му, където Никулас седна и въздъхна тежко.
— Съжалявам. Беше доста ходене, въпреки че не е много далече — каза той и замълча за момент. — Това са документи на Мариус. Така че са нещо, из което може да се поровиш. Той не си падаше много по писаното слово, затова не е събрал много ненужен боклук. Пазеше само неща, които можеше да се окажат важни: стари влогови книжки и писма, такива работи.
— Ти прегледа ли ги? — наведе се тя към него, говорейки отчетливо. — Има ли тук нещо, на което трябва да обърна поспециално внимание?
— Снощи за първи път прегледах всичко. Никога преди не ми се е струвало необходимо. Това са си негови документи и изобщо не са моя работа. Слухът ми си отива, но все още виждам достатъчно добре — отвърна той.
— Чудесно — кимна тя, колкото да поддържа разговора.
— Не знам дали е така. Предполагам, че бих бил по-доволен, ако можех да се спазаря с Бог за това — каза той и Исрюн го погледна изненадана. — Щях още да се радвам на музиката, разбираш ли? Видял съм всичко, което има за виждане, но е жалко, че вече не мога да се порадвам на една симфония например — въздъхна той, поклащайки разочаровано глава. — Но това са други работи. Вътре не намерих писмо, което би те заинтересувало. Все пак вземи цялата кутия. Задръж я няколко дни, но ще ти бъда благодарен да ми я върнеш скоро.
Исрюн кимна. Никулас взе документ, който лежеше найотгоре на купчината в кутията, и ѝ го продаде. Тя видя, че е писмо от 1950, адресирано до Мариус Кнутсон от неговия зет Гудмундюр. Почеркът беше равен и четлив.
Докато Исрюн четеше, Никулас продължи историята си.
— Това е изпратено, когато момчето — синът на Йорун и Мариус — тъкмо се е родило. Гудмундюр и Гудфина трябва да са чули, че детето ще бъде дадено за осиновяване. Предполагам, че сестрите са поддържали връзка и Йорун е казала на Гудфина. От писмото ще видиш, че Гудмундюр предлага да осинови момчето. Типично за времето е било съпрузите да обсъждат подобни неща, затова Гудмундюр пише на Мариус. Няма нищо друго, което да е от интерес, само новини от Сиглюфьордюр: за времето и за риболова. Споменава осиновяването накрая. Но не се е стигнало до нищо, както ти казах и преди. Накрая момчето е осиновено от непознати. Не знаех, че Гудмундюр и Гудфина са предложили да го вземат те. — Старецът прочисти гърлото си. — Това потвърждава нещо, което винаги съм вярвал: че дълбоко в себе си Гудмундюр е бил щедър човек. Винаги беше готов да направи услуга на някого, който е по-зле материално от него, точно както направи, като намери работа на Мариус горе на север. — Възрастният човек се усмихна.
— А каква беше Гудфина, имам предвид като човек? — попита Исрюн.
— Темпераментът ѝ беше като неговия. В нея имаше решителност, обичаше нещата да стават по нейния начин. Бих казал, че беше властна и доста ревнива. Това е моето впечатление от нея. Смятам, че би предпочела да живее в Рейкявик, отколкото на оня бряг, но като изключим това, никога нищо не ѝ е липсвало.
— Кажи ми едно последно нещо. Смяташ ли за възможно смъртта на Йорун да не е нито самоубийство, нито злощастна случайност?
Никулас се замисли.
— Трудно е да се каже — отвърна той. — Но не мисля, че е вероятно.
— В такива случаи заподозреният обикновено е съпругът. Познаваш брат си добре. Извини ме предварително, ако сметнеш въпроса ми за нетактичен, но мислиш ли, че би бил способен да извърши подобно нещо?
Никулас поклати глава.
— В днешно време трудно мога да бъда шокиран, затова недей да се притесняваш. Освен това въпросът е добър. Но отговорът е „не“. Може би не съм достатъчно безпристрастен, за да ти дам честен отговор, така че само от теб зависи дали ще приемеш мнението ми, или не. Вярно е, че Мариус не се справяше добре, когато беше под напрежение. Не разсъждаваше трезво под стрес. А ония години бяха тежки за тях: той се бореше да запази работата си и хич не им беше лесно да свързват двата края. А нещата само се влошаваха. И тогава Гудмундюр ги покани да идат горе, на север, и му помогна да си намери работа, както ти казах, вероятно го е направил от добро сърце… и за да угоди на жена си, разбира се, която сигурно се е притеснявала за сестра си. Мисля си, че след това Мариус вече нямаше от какво толкова да се оплаква. И дори да е имало гняв по време на някоя кавга — беше си голям побойник в старите времена — знам, че никога не би стигнал до убийство. — Той направи пауза и я погледна. — Ето, това смятам аз — добави спокойно.