Къщата, собственост на Ана и Ори, родителите на Исрюн, беше на тиха, обточена с дървета улица в Графарвогюр. Тънките фиданки, посадени в градината, когато семейството се премести да живее там преди всички тези години, вече бяха големи дървета, които напомняха на Исрюн колко бързо тече времето. Сега Ори разполагаше с всичките двеста квадратни метра на къщата само за себе си и колкото по-дълга ставаше раздялата с Ана, толкова по-изгубен се чувстваше той в огромните ѝ празни пространства.
Исрюн все още пазеше ключа си. Отключи вратата и се насочи направо към всекидневната, където намери баща си да гледа новините, седнал в кожено кресло под гигантска картина. Картина, която Исрюн винаги бе харесвала. Майка ѝ я беше купила по време на командировка в Русия, когато издателският ѝ бизнес процъфтяваше. Близо два квадратни метра, платното на мига привличаше погледа на всеки влязъл в стаята: представляваше група футболисти, застанали в средата на игрището след края на мача, някои от тях вече свалили фланелките си. Мъжете бяха толкова реалистични, присъствието им толкова осезаемо, че сякаш бяха част от семейството. Ори така и никога не хареса картината, но Ана твърдеше, че я е купила на много „добра“ цена. Исрюн беше сигурна, че трябва да е била доста висока, защото скоро след това Ори донесе вкъщи красив акварел от Асгримюр Йонсон, който бе взел на аукцион, и го закачи до телевизора, точно срещу футболистите. От тогава насетне там се водеше студена война между съветския реализъм и исландския романтизъм.
— Радвам се да те видя, скъпа. — Ори стана от стола, за да я прегърне. — Купих печено пиле. Гладна си, нали?
— Умирам от глад — увери го тя и се усмихна, като забеляза бутилката с доматен сос на мястото си на масата до пилето и чипса.
Изгледаха останалата част от новините в мълчание. Последният материал беше интервюто ѝ с Ари Тор в Сиглюфьордюр, което завърши с кратко споменаване на фотографията на неизвестния младеж.
Хич не беше лошо, помисли си Исрюн.
— Как е майка ти? — попита Ори.
— Не сме се чували много след като се върнах от Фарьорските острови. Не би ли било най-добре да ѝ звъннеш през уикенда? — подхвърли тя, любопитна каква ще бъде реакцията му.
Ори се огледа неловко.
— Не мисля… Предполагам, че рано или късно тя сама ще звънне. Сигурно скоро ще ѝ се прииска да се върне в къщата си.
— Струва ми се, че в момента е напълно щастлива на Фарьорите. Може пък просто да има нужда от малко почивка — каза Исрюн. После се опита да смени темата. — Как върви бизнесът?
— Доста добре — отвърна баща ѝ, което по нейно мнение означаваше, че не е толкова зает, колкото би искал. — Вероятно не трябваше да съм толкова ентусиазиран. Знаеш, че майка ти обикновено е права.
— А ти как я караш? Още ли ходиш във фитнеса? — попита тя, докато съвестта ѝ я упрекваше, че все още не му е казала за генетичното заболяване, наследено от майка му.
— Не се тревожи за мен, скъпа. Докторът казва, че имам сърце на трийсетгодишен мъж — усмихна се той, но по лицето му можеше да отгатне, че доста украсява казаното от лекаря.
Да му разкаже ли цялата история?
Можеше, стига да успее да изтръгне обещание, че няма да каже на майка ѝ за болестта. Нямаше нужда Ана да знае. Тя не би преживяла подобна новина. Исрюн знаеше, че в това отношение баща ѝ има много по-стабилен характер.
Помисли си, че сигурно ще е огромно облекчение да може да разговаря за положението с някой друг освен с лекаря си. Беше наистина приятен човек, но само толкова, нищо повече, а и за него тя едва ли беше нещо повече от случай, с който се занимава: номер и пациент, който може да оцелее, а може и да не оцелее.
— А ти как я караш? Не работиш ли прекалено много? — запита баща ѝ.
Това беше нейната възможност. Избор между: „Не толкова добре, колкото бих искала“ или другото — „Добре, благодаря, но онзи ден ми поставиха тази и тази диагноза“.