— Не мога да си представя кой би искал да убие Алекс. Тя нямаше врагове. С Хенрик имаха съвсем нормален живот.
Думите й прокънтяха като изстрел на пистолет след дългата тишина.
— Все още не знаем дали е така. Няма смисъл да разсъждаваме, преди да чуем мнението на полицията — повтори Ерика и изтълкува липсата на отговор като тиха форма на съгласие.
Малко след дванайсет Хенрик сви на малкия паркинг срещу къщата. Видяха го през прозореца, изправиха се с облекчение и отидоха да си облекат палтата. Когато позвъни на вратата, те го чакаха, готови за път. Биргит и Хенрик си размениха въздушни целувки, допирайки бузите си, след което бе ред на Ерика да получи същия поздрав. Тя не бе свикнала с подобни маниери и се притесни да не се изложи, ако го целуне от грешната страна. Накрая се справи без проблем и дори за секунда се наслади на излъчващия мъжественост аромат на одеколона му.
— Идваш с нас, нали?
Ерика вече бе на половината път до колата си.
— Ами, не знам.
— Би означавало много за мен.
Ерика срещна погледа на Хенрик над главата на Биргит, въздъхна тихо и се пъхна на задната седалка на БМВ-то. Предстоеше й дълъг ден.
Отне им не повече от двайсет минути да стигнат до Танумсхеде. Бъбреха за ветровитото време и за обезлюдяването на провинциалните градчета, без да споменат и дума за предстоящото посещение в полицейския участък.
Ерика седеше на задната седалка и се чудеше какво всъщност прави тук. Не й ли стигаха собствените й проблеми, че трябваше да се окаже замесена и в убийство? На всичкото отгоре сюжетът за книгата й отиваше по дяволите. Вече бе успяла да го сглоби и сега й оставаше единствено да го изхвърли на боклука. Е, поне щеше да е принудена да отдаде цялото си внимание на биографията. Макар че може би не всичко бе загубено, би могла да го попромени малко и пак да стане добра книга. Може би така ще е дори по-добре. Едно евентуално убийство вероятно би се харесало на читателите.
Изведнъж осъзна какво всъщност се опитваше да направи. Алекс не бе някаква измислена героиня, чиято съдба можеше да преправя както си поиска, а реална личност, обичана от реални хора. Дори тя самата бе обичала Алекс. Ерика се вгледа в отражението на Хенрик в огледалото за обратно виждане. Изглеждаше също толкова спокоен като преди, въпреки че след няколко минути вероятно щяха да му съобщят, че съпругата му е станала жертва на убийство. Та нали повечето убийства са дело на членове на семейството? За пореден път се засрами от мислите си. Успя да ги прогони и с облекчение видя, че са пристигнали. Сега най-много искаше всичко това да свърши и да се върне към своите сравнително тривиални проблеми.
На бюрото му имаше внушителна купчини документи. Бе изненадващо как такава малка община можеше да генерира толкова много сигнали за престъпления. Вярно че повечето бяха съвсем леки, но всяко заявление трябваше да се разследва, а това си беше работа като за целия административен апарат на някоя източноевропейска държава. Щеше да е далеч по-лесно, ако Мелберг му помогнеше, вместо по цял ден да търка стола с дебелия си задник. Сега му се налагаше да върши и работата на началника. Патрик Хедстрьом въздъхна. Добре че беше черният му хумор, иначе досега да се е побъркал. В последно време обаче все по-често се питаше дали това е призванието му.
Кулминацията на днешния ден щеше да е истинско удоволствие в сравнение с обичайната рутинна работа. Мелберг му нареди да присъства на разговора със съпруга и майката на убитата жена, открита във Фелбака. Не че не разбираше колко трагично е това и че не съчувстваше на семейството на жертвата, но просто много рядко му се случваше да работи върху интересен случай и сега цялото му същество тръпнеше в очакване.
В полицейската академия ги бяха учили как се води разпит, но досега бе упражнявал познанията си само във връзка с кражби на велосипеди и побоища. Патрик погледна към часовника. Беше време да се отправи към кабинета на Мелберг, където щеше да бъде проведен въпросният разговор. Технически погледнато, това нямаше да е разпит, но срещата със семейството на жертвата бе много важна. Беше дочул, че майката на жертвата през цялото време е отричала възможността дъщеря й да се е самоубила. Любопитно бе да се разбере на какво се основаваше това, както се оказа, напълно вярно твърдение.
Полицаят взе бележника си, един химикал и чашата с кафе и се отправи към другия край на коридора. Тъй като ръцете му бяха заети, наложи му се да използва и лактите, и краката си, за да отвори вратата. Именно затова я видя едва след като успя да остави нещата си и да вдигне глава. За секунда сърцето му спря да бие. Сякаш отново бе на десет години и се опитваше да я дръпне за плитките. След секунда вече беше на петнайсет и я убеждаваше да му позволи да я повози на мотопеда си. Накрая си спомни как двайсетгодишен изгуби всяка надежда, след като тя се премести в Гьотеборг. Набързо пресметна наум — не я бе виждал най-малко от шест години. Беше си все същата. Висока и леко закръглена. Къдриците й стигаха до раменете. Различните нюанси придаваха на русата й коса топъл оттенък. Ерика бе суетна от малка и очевидно все още отдаваше голямо значение на всеки детайл от външността си. Тя грейна изненадано, когато го видя, но тъй като Мелберг го подкани с поглед да седне, той само мълчаливо й кимна.