Когато Ерика влезе в стаята, всички вече се бяха събрали. Наблюдаваха я със сериозни погледи, докато с престорена усмивка се ръкуваше с двамата адвокати на Лукас. Лукас само й кимна в знак на поздрав, а Ана си позволи леко да й махне с ръка зад гърба му. Седнаха на масата и сложиха начало на преговорите.
Срещата не продължи дълго. Адвокатите й представиха сухо вече известните й факти. Ана и Лукас имаха пълно право да изискат продажба на къщата. Ако Ерика можеше да откупи дела им срещу половината от пазарната стойност на имота, имаше право да го задържи. Ако не можеше или не желаеше да го стори, то къщата щеше да излезе на пазара веднага след оценката на независим оценител.
Ерика през цялото време гледаше Ана в очите.
— Наистина ли искаш да го направиш? Нима къщата не означава нищо за теб? Помисли си как биха се почувствали мама и татко, ако знаеха, че възнамеряваме да продадем дома им веднага след като са си отишли от този свят. Ти наистина ли искаш това?
Натърти на местоимението „ти“ и с крайчеца на окото си видя как Лукас ядосано сбърчи вежди.
Ана сведе очи и изтръска няколко невидими прашинки от елегантната си рокля. Светлата й коса бе прибрана на стегната конска опашка.
— Какво ще правим с къщата? Иска толкова много работа. Помисли си само колко пари можем да получим за нея. Сигурна съм, че мама и татко биха се зарадвали, че поне една от нас гледа на нещата по по-практичен начин. Искам да кажа, кога ще ни се отвори възможност да я използваме? С Лукас бихме купили по-скоро лятна къща в Стокхолмския архипелаг, нещо по-наблизо. Какво да правим във Фелбака сами?
Лукас се ухили подигравателно на Ерика, докато потупваше Ана по гърба с престорена загриженост. Тя все още не смееше да погледне сестра си в очите.
Ерика отново се потресе от уморения вид на Ана. Тя бе още по-слаба от преди, а черната й рокля висеше на бюста и около талията й като чувал. Под очите й имаше тъмни кръгове и някакво петно синееше под пудрата на дясната й буза. Ерика за пореден път осъзна колко е безпомощна и побесняла от гняв, впери очи в Лукас. Той й отвърна със спокоен поглед. Идваше направо от работа и носеше обичайното си облекло — сив костюм с цвят на графит, ослепително бяла риза и блестяща тъмносива вратовръзка. Изглеждаше изискан и елегантен. Вероятно доста жени го смятаха за привлекателен. Тя самата обаче намираше за злобно ъгловатото му лице с изпъкнали скули и челюст. Прическата подчертаваше още повече чертите му. Косата му бе зализана, сресана назад и откриваше високото му чело. Нямаше нищо общо с типичните червендалести англичани. Приличаше на същински скандинавец със светлоруса коса и леденостудени сини очи. Горната му устна бе сочна и извита като на жена, което му придаваше излъчване на ленив декадент. Ерика забеляза, че очите му шарят из деколтето й, и инстинктивно позагърна сакото си. Той забеляза жеста й, което още повече я подразни. Не искаше да му покаже, че може да й влияе по какъвто и да било начин.
Когато срещата приключи, Ерика се врътна и излезе през вратата без каквито и да било фрази на учтивост. Що се отнася до нея, не бе останало нищо за казване. Сега трябваше да чака обаждане от някакъв оценител, след което къщата щеше да бъде обявена за продан по най-бързия възможен начин. Никого не бе успяла да убеди. Пълно поражение.
Апартамента си в квартал Васастан бе дала под наем на една приятна двойка докторанти, така че не можеше да се прибере вкъщи. Тъй като я чакаха пет часа път до Фелбака и не й се искаше веднага да тръгне обратно, паркира колата си в закрития паркинг край площад „Стюреплан“ и отиде до „Хумлегордспаркен“. Трябваше й малко време да събере мислите си. Спокойният красив парк, същински оазис в сърцето на Стокхолм, й предлагаше най-подходящата атмосфера за размисъл.
Снегът трябва да бе навалял съвсем скоро в града, защото бялата му покривка все още скриваше тревата. Само след ден-два в Стокхолм той се превръщаше в мръсна сива киша. Ерика сложи ръкавиците си на една пейка в парка и седна върху тях. Едно евентуално възпаление на пикочния канал не бе шега работа, а само то й липсваше в момента.
Потъна в мисли, загледана в тълпата от хора, които бързаха по пешеходната алея покрай нея. Бе точно по обяд. Почти бе забравила колко трескав е животът в Стокхолм. Всички непрекъснато търчаха напред-назад, сякаш гонеха нещо, което винаги им се изплъзваше. Изведнъж й се прииска да е във Фелбака. Чак сега осъзна какво спокойствие бе изпълвало делника й през последните седмици там. Вярно че имаше много за вършене, но същевременно се наслаждаваше на душевен покой, какъвто никога не бе изпитвала в Стокхолм. Самотните хора в столицата бяха напълно изолирани. Във Фелбака, за добро или за зло, човек никога не оставаше сам. Хората се интересуваха от ближния и проявяваха загриженост към съседите си. Вярно че понякога прекаляваха, а непрестанните клюки изобщо не й допадаха, но докато седеше в парка и наблюдаваше навалицата в пиковия час по обяд, разбра, че не може да се върне тук.