Ерика обходи стаята с поглед. Биргит седеше почти в края на един диван и бършеше очи с кърпичка. Карл-Ерик стоеше зад нея, поставил непохватно едната си ръка на рамото й, в другата държеше чиния с храна. Хенрик умело общуваше с присъстващите. Присъединяваше се ту към една групичка, ту към друга, здрависваше се с всички, кимаше в знак на благодарност за изказаните съболезнования, подканяше гостите да си вземат кафе и сладкиши. Държеше се като съвършен домакин. Сякаш присъстваше на коктейлно парти, а не на погребението на съпругата си. Само едно нещо издаваше колко му коства това — всеки път, преди да отиде до следващата група от хора, поемаше дълбоко дъх и спираше за миг, сякаш за да събере сили.
Единственият човек, чието поведение се набиваше на очи, бе Юлия. Тя седеше на перваза на прозореца на верандата, вдигнала единия си крак до стъклото, с поглед, вперен в безкрайното море. Усилията на всеки, който се приближеше към нея, за да й каже някоя мила дума и да изрази съпричастност към мъката й, оставаха напразни. Тя игнорираше всякакъв опит за диалог и продължаваше да гледа втренчено бялата покривка на водата.
Ерика усети как някой леко я докосна по ръката, сепна се и кафето й се разплиска върху чинийката.
— Извинявай, не исках да те стресна.
Франсин се усмихна.
— Няма нищо, просто се бях замислила.
— За Юлия ли? — Франсин кимна с глава към фигурата на прозореца. — Видях, че я гледаш.
— Да, не мога да скрия, че ме заинтригува. Така силно се откроява на фона на останалите членове на семейството. Не мога да разбера дали страда за Алекс, или просто е обзета от силен гняв поради някакви непонятни за мен причини.
— Никой не разбира Юлия. Но едва ли й е лесно. Грозното патенце, отрасло сред два красиви лебеда. Вечно пренебрегвано и избутвано встрани. Никога не са я обиждали, просто не я искат. Алекс не спомена нито дума за нея през цялото време, докато живеехме във Франция. След като се преместих в Швеция, бях страшно изненадана, когато открих, че тя има по-малка сестра. Говореше за теб повече, отколкото за Юлия. Отношенията ви трябва да са били наистина изключителни.
— Всъщност не знам. Бяхме деца. Като всички останали на тази възраст и ние станахме кръвни сестри и си обещавахме, че никога няма да се разделим. Но даже и Алекс да не се бе преместила, ни очакваше същата съдба като на повечето малки момиченца, които напускат детството, за да влязат в пубертета. Щяхме да се караме за момчета, щяхме да започнем да се обличаме различно една от друга, да попаднем на различни стъпала в социалната йерархия и да си намерим други приятели в зависимост от етапа от живота ни. Но Алекс наистина остави отпечатък върху живота ми. Все още се чувствам предадена. Не спрях да се чудя аз ли казах или направих нещо лошо. Тя просто все повече и повече се отдръпваше и един ден просто изчезна. Когато отново се срещнахме, вече пораснали, ми беше напълно непозната. Сега имам странното чувство, че отново започвам да я опознавам.
Ерика се замисли за растящата купчина страници от книгата й вкъщи. За момента разполагаше единствено със смесица от впечатления, чужди разкази и собствени размишления. Дори не знаеше как да ги подреди, просто се усещаше длъжна да го стори. Инстинктите й на писателка й подсказваха, че това е шансът й да създаде нещо истинско, но не беше сигурна къде минава границата между професионалните й нужди и личната й връзка с Алекс. Любопитството, без което не би могла да напише и ред като писател, я подтикваше да търси отговор на загадката около смъртта на Алекс и в един дълбоко личен план. Имаше избор — можеше да забрави за съдбата на приятелката си. Да обърне гръб на потъналото й в скръб семейство и да се посвети на собствените си проблеми. Вместо това седеше в стая, пълна с непознати.
Хрумна й нещо. Почти бе забравила за картината, която откри в гардероба на Алекс. Изведнъж осъзна защо топлите тонове, запечатали завинаги тялото на Алекс, й се сториха толкова познати. Обърна се към Франсин.
— Помните ли, когато се срещнахме в галерията…
— Да.
— Точно до вратата имаше една картина. Голямо платно, изрисувано единствено с топли тонове, жълто, червено, оранжево…
— Да, знам кое точно имате предвид. Какво за него? Само не ми казвайте, че обмисляте да го купите.
Франсин се усмихна.
— Не, просто се чудя кой е художникът.
— Да, доста тъжна история. Името на твореца е Андерш Нилсон. Родом от Фелбака. Алекс го откри. Притежава невероятен талант. За съжаление е алкохолик, което най-вероятно ще провали кариерата му. Днес не е достатъчно да оставиш картините си в някоя галерия и да се надяваш на успех. Като творец трябва да умееш да пласираш творбите си на пазара, да присъстваш на вернисажи, на изложби, да си художник до мозъка на костите си. Андерш Нилсон е пияница, който не може да се държи цивилизовано. От време на време продаваме някоя негова картина на клиенти, които имат око за талантливи творци. Звездата на Андерш обаче никога няма да заблести на небосклона на изкуството. Ако трябва да съм болезнено искрена, то единственият му шанс е да се напие до смърт. Мъртвите творци винаги се котират в общността.