— Да, спомням си за един мой случай в Гьотеборг от есента на 1967…
От гърдите на Патрик се отрони невидима въздишка и той се приготви за дълго чакане.
Откри Дан точно където очакваше. Той подреждаше съоръженията на лодката с такава лекота, сякаш бяха от памук. Дебели ролки въжета, моряшки сакове и огромни брони. Ерика с удоволствие го загледа как работи. Дан се сливаше напълно с пейзажа зад него. Носеше домашно изплетен пуловер, шапка и ръкавици, а при всяко издишване от устата му излизаше бяла пара. Слънцето светеше високо в небето, снегът на палубата блестеше. Цареше пълна тишина. Дан работеше целенасочено и ефективно, наслаждавайки се на всяка минута. Това бе стихията му — лодката, морето, островите. Ерика знаеше, че приятелят й вече си представя как ледът скоро ще започне да се пропуква и „Вероника“ с пълна пара ще се понесе напред към хоризонта. Зимата бе единствено едно дълго очакване. Този сезон открай време бе свързан с доста трудности за жителите на крайбрежието. В миналото при добро лято рибарите обикновено успяваха да осолят достатъчно количество херинга, за да преживеят зимата. В противен случай им се налагаше да намират друг начин да се препитават през тези месеци. Като повечето си колеги Дан не можеше да изхранва семейството си само от риболов, затова бе посещавал вечерно училище и сега работеше като учител по шведски няколко дни седмично в основното училище в Танумсхеде. Ерика не се съмняваше, че е прекрасен учител, но сърцето му се намираше далеч от класните стаи.
Дан бе потънал напълно в работата си по лодката и Ерика тихо запристъпва, за да може да го погледа още малко, преди да я забележи на кея. Сравни го с Патрик. На външен вид бяха напълно различни. Дан имаше руса коса, която през лятото практически побеляваше. Тъмните коси на Патрик имаха същия нюанс като очите му. Дан беше мускулест, Патрик по-скоро кльощав. Що се отнася до характера им обаче, можеха направо да са братя. И двамата имаха един и същ спокоен, мек темперамент и приятно чувство за хумор, което винаги проявяваха в точния момент. Сега за първи път си даваше сметка колко си приличат в това отношение. Донякъде се зарадва. След Дан така и не се почувства щастлива в нито една връзка. Но през всичките тези години или целенасочено, или случайно бе излизала с мъже от съвсем различен тип. „Незрели“, както Ана отбеляза веднъж. „Опитваш се да възпитаваш момченца, вместо да откриеш някой пораснал мъж. Затова никак не е странно, че връзките ти винаги приключват с провал.“ Това пък бяха думи на Мариане. Може би имаха право. Впрочем времето безмилостно течеше и Ерика трябваше да признае, че започва да чувства известна паника. Смъртта на родителите й брутално я накара да осъзнае за пореден път какво й липсва в живота. След събота вечерта мислите й неочаквано започнаха да се въртят около Патрик Хедстрьом. Гласът на Дан прекъсна размишленията й.
— Здравей, откога стоиш там?
— А, от преди малко. Беше ми интересно да погледам как работиш.
— Е, не е като твоя занаят, нали. Плащат ти, за да седиш на един стол и да си фантазираш по цял ден. Смешна работа.
И двамата се усмихнаха. Това бе една от редовните им теми за заяждане.
— Нося ти нещо топло и хранително.
Ерика размаха кошницата, която държеше в едната си ръка.
— Ах, за какво е това царско обслужване? Какво искаш? Тялото ми? Душата ми?
— Не, благодаря, задръж си ги. Можеш само да си мечтаеш.
Дан пое кошницата и й помогна да прескочи перилата. Палубата бе хлъзгава и тя за малко да тупне по дупе, но Дан я хвана здраво през кръста. Заедно разчистиха снега от капака на един сандък за съхранение на улов, подложиха си дебелите ръкавици, седнаха и започнаха да изпразват кошницата. Дан се усмихна щастливо, когато откри термоса с топъл шоколад и старателно увитите във фолио сандвичи със салам.
— Ти си истинско съкровище — рече той с пълна уста.
Поседяха мълчаливо, като се хранеха тържествено. Утринното слънце създаваше толкова ведра атмосфера, че Ерика прогони гузните мисли, породени от неспазването на професионалната дисциплина, която си налагаше. Бе свършила доста добра работа през уикенда и смяташе, че заслужава малко свободно време.
— Чула ли си нещо повече за Алекс Вийкнер?
— Не, полицейското разследване тъпче на място.
— Да, дочух, че имаш достъп до вътрешна информация.