Седеше край същата маса, когато получи вестта. Сержант Пол почука на външната врата със свалена шапка в ръка и тя, веднага щом го видя, разбра какво ще й каже. Доближи показалец до устните си и му даде знак да замълчи, когато той понечи да отвори уста. Вместо това го подкани с ръка да влезе в кухнята. Последва го, поклащайки се, бременна в деветия месец, и бавно и методично приготви каната за кафе. После зачакаха то да се свари, а Вера се втренчи в мъжа срещу себе си. Той обаче не можеше да я погледне. Вместо това очите му шареха по стените на стаята, ръцете му нервно оправяха яката на ризата. Едва когато постави двете чаши с димящо кафе на масата, тя му даде знак с ръка да продължи. Все още не бе проговорила. Ушите й бучаха, все по-силно и по-силно. Виждаше как мърдат устните на сержанта, но не чуваше нито дума. Нито звук не се процеждаше през какофонията в главата й. Нямаше нужда да го слуша. Знаеше, че Арвид лежи на дъното на морето и се полюшва в такт с водораслите. Нищо не можеше да промени този факт. Нищо не можеше да разсее скрилия небето облак, сивата скръбна мъгла, паднала пред очите й.
Сега, години по-късно, седнала край масата, Вера дълбоко въздъхна. Други хора, загубили свои близки, й казваха, че споменът за тях избледнява с времето, но при нея се получи точно обратното. Споменът за Арвид ставаше все по-ясен и по-ясен и понякога го виждаше пред очите си, сякаш бе жив. В тези мигове желязна мъка сковаваше сърцето й. А Андерш, за добро или за зло, бе пълно копие на баща си. Вера знаеше, че ако Арвид бе жив, това зло никога нямаше да ги сполети. Той й бе опората в живота и подкрепяна от него, щеше да открие нужната сила в душата си.
Телефонът иззвъня и Вера се сепна. Бе потънала дълбоко в старите си спомени и не й хареса, че телефонният сигнал я изтръгва от тях. С ръце свали изтръпналите си крака на пода и бързо закуцука към коридора, за да вдигне слушалката.
— Мамо, аз съм.
Андерш заваляше думите. От натрупания през годините опит Вера знаеше точно в кой стадий на пиянството се намира в момента. Някъде по средата между пиян и мъртво пиян. Вера въздъхна.
— Здравей, Андерш. Как си?
Той пренебрегна въпроса й. Бяха водили безброй подобни разговори.
Вера видя отражението си в огледалото в антрето, където стоеше с телефонната слушалка в ръка. Огледалото бе старо и покрито с черни петна. Точно като нея. Косата й бе сива и оредяла. На места човек все още можеше да различи тъмните нюанси от младостта й. Носеше я заливана назад. Подстригваше я сама пред огледалото в банята с ножичка за нокти. Нямаше смисъл да си хвърля парите по фризьори. Дългогодишните притеснения бяха набраздили лицето й с безброй бръчки. И дрехите й бяха като нея. Безцветни, но практични, най-често в зелено или сиво. Заради многото години на тежка работа и нередовно хранене формите й далеч не бяха закръглени като на повечето жени на нейната възраст. Вместо това изглеждаше жилеста и силна. Като работен кон.
Вера изведнъж схвана какво й казва Андерш в другия край на линията и шокирана отмести поглед от огледалото.
— Мамо, отвън има полицейска кола. Голяма тупурдия. Трябва да са дошли за мен. Няма за кого друг. Какво да правя?
Вера чу как гласът му става все по-писклив, паниката му се процеждаше през всяка сричка. Полазиха я студени тръпки. В огледалото видя, че кокалчетата на ръцете й са побелели от силата, с която стискаше слушалката.
— Не прави нищо, Андерш. Чакай ме там. Идвам.
— Окей, но побързай, по дяволите. Полицаите са идвали и преди, но този път е различно, мамо. Обикновено са с една кола, а днес са с три и светлините и сирените им са включени. По дяволите…
— Андерш, слушай сега. Поеми си дълбоко дъх и се успокой. Сега ще затворя телефона и ще дойда по възможно най-бързия начин.
Усети, че успя да го поуспокои, но веднага щом затвори телефона, грабна якето си и се затича навън, без дори да заключи.