Усмихна се горчиво, докато раздигаше чиниите от закуската на Лукас. Вече не помнеше дори как се изписва думата свобода. Целият й живот бе затворен между стените на апартамента. Живееше само заради децата, заради децата и заради надеждата, че ще открие точното заклинание, магическите думи и всичко ще стане както преди.
Бавно затвори капака на кутията за масло, прибра кашкавала в найлонов плик, сложи чиниите в миялната машина и избърса масата. Когато кухнята отново заблестя от чистота, седна на един стол и се огледа. Чуваше единствено шумоленето на Ема от детската стая. Можеше да се наслади на няколко минути спокойствие. Кухнята бе голяма и просторна, с хармонично съчетани дървени и стоманени елементи. Не бяха пестили при обзавеждането, затова преобладаваха марките „Филип Старк“ и „Погенпол“. Самата Ана би предпочела по-романтична кухня, но когато се нанесоха в петстайния апартамент в квартал Йостермалм, реши, че е по-добре да си премълчи.
Нямаше сили да се занимава с притесненията на сестра си по отношение на къщата във Фелбака. Не можеше да си позволи да проявява сантименталност, а и парите от продажбата щяха да им позволят да започнат отначало. Знаеше, че Лукас не се чувства добре в Швеция и работата тук не му допада, че иска да се върне в Лондон. Именно там бе мястото, където животът кипи и може да се гради кариера. В това отношение Лукас гледаше на Стокхолм като на замряло блато. Той може и да печелеше добре, даже доста добре на настоящата си работа, но с парите от къщата във Фелбака и собствените им спестявания щяха да могат да си купят подобаващо жилище в Лондон. Това бе важно за Лукас и следователно и за нея. На Ерика щеше да й мине. Тя живееше сама, имаше апартамент в Стокхолм и работа. Така или иначе щеше да отсяда в къщата във Фелбака само през лятото. А парите щяха да й дойдат добре. Писателите не печелеха много и Ана знаеше, че сестра й понякога има сериозни затруднения. С времето щеше да осъзнае, че това бе най-доброто решение. И за двете.
Пискливото гласче на Ейдриън долетя откъм детската и сложи край на кратката й почивка. Не, нямаше смисъл да се вайка. Синините щяха да изчезнат както винаги, а и утре беше ден.
С необяснима лекота в сърцето Патрик се изкачи до входната врата на Дагмар Петрен, като взимаше по две стъпала наведнъж. Когато застана пред нея обаче, му се наложи да си почине малко, приведен надолу с ръце на коленете. Вече не беше на двайсет години. Същото важеше и за жената, която му отвори. Не бе виждал нищо толкова дребно и сбръчкано от последния път, когато отвори плик със сушени сини сливи. Беше толкова превита и прегърбена, че му стигаше едва до кръста. Патрик се притесни — стори му се, че вятърът ще я отвее. Погледът й обаче бе ясен и бодър като на девойка.
— Недей да стоиш отвън и да пухтиш, момко. Влез вътре, ще те нагостя с кафе.
Гласът й бе неочаквано силен, а Патрик изведнъж се почувства като ученик и послушно я последва. Едва се удържа да не й се поклони. Г-жа Петрен се движеше със скоростта на мравка и Патрик с мъка я следваше — боеше се да не я прегази. Спря на място в мига, в който влезе в къщата. Никога преди не бе виждал толкова много джуджета. Те бяха навсякъде. Големи, малки, стари, млади, сиви, намигащи с едно око. Съзнанието му заработи на пълни обороти, за да може да поеме залялата го вълна от впечатления. Осъзна, че е зяпнал от почуда, и с усилие успя да затвори уста.
— Е, какво мислите? Не е ли красиво?
Патрик не знаеше какво точно да каже и му трябваше малко време, преди да й отговори, почти заеквайки.