— Да, разбира се. Невероятно красиво е.
Погледна боязливо госпожа Петрен, за да провери дали схваща, че думите му казват едно, а интонацията друго. За негово най-голямо учудване тя му се усмихна закачливо и очите й грейнаха.
— Не се притеснявайте. Наясно съм, че такава украса едва ли ви е по вкуса, но когато човек остарее, това се превръща в един вид задължение, нали разбирате.
— Задължение ли?
— Трябва да си ексцентричен, за да те смятат за интересен. Иначе се превръщаш в скучна стара вещица, за която никой не иска и да чуе, нали разбирате?
— Да, но защо точно джуджета?
Патрик все още не разбираше и госпожа Петрен му обясни като на малко дете.
— Виждате ли, хубавото на джуджетата е, че ги използвам само веднъж годишно. През останалото време къщата ми е напълно лишена от украса. А имат и още едно предимство — по Коледа домът ми се пълни с деца. За стара дама, която рядко има гости, е истински празник за душата, когато малчуганите звънят на вратата й, за да видят джуджетата.
— Колко време ви красят къщата, все пак сега е средата на март?
— Ами започвам да ги вадя през октомври и успявам да ги прибера към края на април. Както сам разбирате, тази дейност ми отнема няколко седмици.
Разбираемо беше наистина. Патрик се опита да ги преброи наум, но мозъкът му все още не се бе съвзел от първоначалния шок, затова се обърна към госпожа Петрен и направо я попита:
— Колко джуджета имате, г-жо Петрен?
Тя му отвърна на мига:
— Хиляда четиристотин четирийсет и три, не, извинете ме, хиляда четиристотин четирийсет и две — вчера счупих едно. Едно от най-хубавите между другото — добави тя тъжно.
Но бързо възвърна доброто си настроение и очите й светнаха. С изненадваща сила хвана Патрик за ръкава на сакото и буквално го повлече към кухнята, където нямаше нито едно джудже. Патрик пооправи сакото си. Не можеше да се отърве от чувството, че ако беше малко по-висока, жената щеше да го дръпне за ухото вместо за ръкава.
— Ще седнем тук. На човек му омръзва непрекъснато да е в компанията на стари господа. Никога не ги пускам тук, в кухнята.
Патрик седна на твърдата пейка, след като госпожа Петрен отклони настоятелните му молби да й помогне. Примирил се с мисълта, че ще го почерпят със слабо, отвратително, сварено в канче кафе, Патрик за втори път за деня зяпна от почуда, когато видя голямата стоманена, блестяща кафемашина, която тържествено се извисяваше на кухненския плот.
— Какво да бъде? Капучино? Кафе с мляко? Може би двойно еспресо — като ви гледам, определено имате нужда от такова.
Патрик успя единствено да кимне, а удивлението му очевидно достави огромно удоволствие на госпожа Петрен.
— Какво очаквахте? Стар чайник от 1943-а и ръчно смляно кафе на зърна? Не, старите хора също могат да се наслаждават на радостите от живота. Синът ми ми я подари за Коледа преди няколко години. Трябва да ви кажа, че е на голяма почит тук. Понякога стариците от квартала се редят на опашка за глътка кафе.
Тя нежно погали машината, която съскаше ли, съскаше, превръщайки млякото във въздушна пяна.
Докато кафето се приготвяше, на масата пред Патрик се материализираха кой от кой по-фантастични сладкиши. Не малки бадемови сладки и прости кифлички, а големи канелени кифли, огромни мъфини, шоколадови торти и пухкави целувки. Патрик ги гледаше с все по-големи от удивление очи, а устата му се напълни със слюнка, която заплашваше да прелее надолу по брадичката му. Госпожа Петрен захихика, когато видя изражението на лицето му, и след като сервира прясното, парещо благоуханно капучино, седна на един стол срещу госта си.
— Разбирам, че искате да говорите с мен за девойката от отсрещната къща. Да, да, аз вече разказах малкото, което знам, на вашия инспектор.
Патрик с нежелание остави парчето торта, което току-що бе захапал, дори му се наложи да изчисти предните си зъби с език, преди да заговори.
— Да, но може би ще бъдете така добра и на мен да разкажете какво сте видели. Имате ли нещо против да използвам касетофон?
Натисна копчето за запис и отхапа голямо парче торта, докато чакаше отговора й.
— Да, разбира се. Беше петък, двайсет и пети януари, шест и половина вечерта. Говорете ми на „ти“. Иначе се чувствам толкова стара.
— Как може да си толкова сигурна за часа и датата? Все пак оттогава са минали няколко седмици.
Патрик отхапа още едно парче.
— Ами това е рожденият ми ден, така че синът ми със семейството си дойдоха да ме посетят, донесоха ми подаръци и заедно хапнахме торта. Тръгнаха си точно преди новините в шест и половина по канал 4. Именно тогава отвън се разнесе страшна гюрултия. Приближих се до прозореца, който гледа към хълма и къщата на момичето, и го видях.