— Ами синът им? Този, който изчезна. Той имал ли е вземане-даване със семейство Карлгрен?
— Не, или поне така се надявам. Доста неприятно момче. Само ни чакаше да се обърнем, за да отмъкне някоя сладка. Мъжът ми обаче веднъж така му се накара, че го отучи завинаги. Едва ли някой друг му е викал така. Разбира се, Нели се появи след това бясна, вдигна ни страшен скандал и заплаши съпруга ми с полиция. Но той бързо й изби тези мисли от главата, като й каза, че има свидетели на кражбата и че ако все още желае, преспокойно може да позвъни в полицията.
— Но не знаете той да е свързан по някакъв начин с Карлгренови?
Госпожа Петрен поклати глава.
— Хм, просто ми мина подобна мисъл през главата. Като се изключи убийството на Алекс, изчезването на Нилс е най-драматичното събитие, случило се някога тук, а човек никога не знае… Понякога се случват най-невероятни съвпадения. Така. Мисля, че това бе всичко за днес. Време ми е да си тръгвам. Трябва да ви кажа, че сладкишите ви бяха невероятно вкусни. През следващите няколко дни ще ям само салата — рече Патрик и се потупа по корема.
— Не, не, изобщо не ви трябва да ядете такваз храна за зайци. Та вие все още растете, момко.
Патрик реши с благодарност да приеме комплимента, вместо да отбележи, че когато човек е на трийсет и пет, единственото нещо, което расте, е обиколката на талията. Стана от пейката, но му се наложи веднага да седне отново. Стори му се, че е погълнал бетонов блок. Взе да му се повдига. Като се замисли, май не беше много умно да се натъпче с толкова много сладкиши.
Леко примижа с очи, когато премина през хола под зорките погледи на всичките хиляда четиристотин четирийсет и две джуджета.
И сега трябваше да пристъпва едва-едва и му костваше усилие да се удържи да не изпревари госпожа Петрен, която се влачеше към външната врата. Старата дама си я биваше, нямаше спор по въпроса. А беше и надежден свидетел. Благодарение на показанията й съвсем скоро щяха да наредят още няколко липсващи парчета от пъзела и да повдигнат железни обвинения срещу Андерш Нилсон. Засега разполагаха само с косвени улики, но въпреки това случаят с убийството на Александра Вийкнер, изглежда, бе разрешен. Патрик обаче не беше доволен. Освен тежестта в стомаха си усещаше и определено безпокойство. Имаше чувството, че най-простото решение невинаги е вярното.
Почувства се добре, като излезе на чист въздух и гаденето премина. Благодари още веднъж на госпожа Петрен и тъкмо се обърна, за да си тръгне, тя пъхна нещо в ръката му и затвори вратата. Той погледна с любопитство надолу. Найлонова торбичка от магазините ИКЕА, препълнена със сладки, плюс едно джудже. Патрик се хвана за стомаха и изстена.
— М-да, Андерш, нещата хич не изглеждат добре.
— Така ли?
— Така. Само това ли ще кажеш? Затънал си до гушата в лайна, ако все още не си го разбрал! Ясно ли ти е?
— Нищо не съм направил.
— Глупости! Недей да ме лъжеш в лицето! Знам, че си я убил, така че най-добре да ми спестиш излишни главоболия и да си признаеш. Така и ти ще си спестиш излишни главоболия. Разбираш ли какво ти говоря?
Мелберг и Андерш седяха в единствената зала за разпит в полицейския участък в Танумсхеде. За разлика от показваните в американските телевизионни сериали сцени, тук нямаше огледална стена, зад която полицаите да стоят и да гледат. Което бе изключително изгодно за Мелберг. Той нарушаваше всички правила, като разпитваше заподозрения сам, но, по дяволите, стига да постигнеше резултат, никой нямаше да се сети за идиотския правилник. Андерш не пожела адвокат или някакъв друг свидетел, тъй че защо му бе на Мелберг да настоява?
Стаята беше малка, с оскъдна мебелировка и голи стени. Цялото обзавеждане се състоеше от маса с два стола, в момента заети от Андерш Нилсон и Бертил Мелберг. Андерш се бе облегнал назад, със сключени в скута ръце. Дългите му крака бяха изпънати под масата. Мелберг от своя страна седеше силно наведен напред с опрени върху масата ръце. Бе доближил лицето си до това на Андерш, доколкото можеше да понесе дъха му, който определено не ухаеше на свежо. Все пак очевидно бе достатъчно близо до заподозрения, след като успяваше да го напръска с капчици слюнка всеки път, щом му изкрещеше нещо. Андерш не си правеше труда да се избърше. Гледаше на полицая като на досадна муха, толкова незначителна, че дори не си струваше да я пропъдиш с ръка.
— И двамата знаем, че ти си убил Александра Вийкнер. Че си я натъпкал с приспивателни, положил си тялото й във ваната, прерязал си вените на ръцете й, след което спокойно си гледал как кръвта й изтича до последната капка. Нека да не усложняваме нещата. Хайде, признай си, а аз ще запиша показанията ти.