Ерика се плесна по челото за втори път в рамките на десет секунди. Мили боже, човек направо би си помислил, че не е виждала мъж през живота си.
— Алоооо, Ерика, чуваш ли ме? Ало?
— Ъъъ, да. Разбира се, че можеш да наминеш! Идвай. Дай ми само четвърт час, защото в момента, ъъъ… работя върху много важна част от книгата и бих искала първо да я приключа.
— Няма проблем. Напълно ли си сигурна, че не преча? Искам да кажа, така или иначе ще се видим утре вечер…
— Не, изобщо не ми пречиш. Сериозно. Просто ми дай четвърт час.
— Окей. Ами тогава след малко.
Ерика бавно постави слушалката на телефона и си пое дълбоко въздух. Тръпнеше от очакване. Сърцето й биеше толкова силно, че можеше да чуе туптенето му. Патрик беше на път към нея. Патрик беше… Изведнъж подскочи, сякаш някой я поля с кофа студена вода. Щеше да е тук след четвърт час, а тя изглеждаше така, сякаш от цяла седмица не се е къпала или ресала. Изкачи се за нула време по стълбата до втория етаж, като същевременно свали горната част на тренировъчния си екип през глава. В спалнята събу и панталоните си, също в движение, и за малко да се строполи по нос.
После влезе в банята и набързо си изми мишниците. Добре че ги избръсна след сутрешния душ. Напръска с парфюм китките си, ямичката между гърдите и пулсиращата артерия на шията си. Усети с пръсти, че сърцето й бие като лудо. След това се нахвърли на гардероба си и го изпразни почти целия, преди да се спре на черен пуловер и тясна пола до глезените в същия цвят. Погледна часовника. Оставаха й десет минути. Отново се върна в банята. Пудра, спирала, гланц за устни и светли сенки за очи. Нямаше нужда от руж, бузите й така или иначе пламтяха. Целта й бе невидим грим, който да придаде свежест на лицето й. С годините обаче й се налагаше да използва все повече козметика, за да го постигне.
На вратата се позвъни. Ерика се погледна за последен път в огледалото и в паника осъзна, че косата й все още е хваната в небрежен кок с неоновожълт ластик. Свали го със замах и с помощта на малко пяна успя да придаде прилична форма на прическата си. На вратата отново се позвъни, този път по-настоятелно, и Ерика забърза надолу, но спря насред стълбата, за да си поеме дъх и да се поуспокои. Отвори с най-невъзмутимо изражение и усмивка на уста.
Пръстът му леко трепереше, когато натисна звънеца. На няколко пъти бе готов да обърне колата, да й се обади и да се извини, че нещо е изникнало, но автомобилът му сякаш сам го отведе до Селвик. Спомняше си отлично къде живее приятелката му и с лекота взе острия десен завой на хълма преди къмпинга на път към къщата й. Навън цареше непрогледен мрак, но светлината от уличните фенери разкриваше частичка море. Изведнъж осъзна колко силни чувства питае Ерика към бащиния си дом и колко болезнена трябва да е мисълта, че вероятно скоро ще го загуби. В същия този миг си даде сметка колко обречено е всичко. Двете с Ана щяха да продадат къщата и нищо вече нямаше да задържа Ерика във Фелбака. Тя щеше да се върне обратно в Стокхолм, а един провинциален полицай не можеше да се мери с лъвовете от площад „Стюреплан“. Патрик пое с натежали стъпки към вратата и натисна звънеца.
Никой не му отвори, затова позвъни за втори път. Идеята да се отбие тук вече не му се струваше толкова добра, колкото в началото, когато си тръгна от дома на госпожа Петрен. Просто не можа да се въздържи да не й се обади сега, когато бе съвсем близо до нея. Но съжали веднага щом го направи. Стори му се много заета, дори ядосана. Не, вече нямаше връщане назад. Гласът на звънеца прокънтя за втори път в къщата.
Чу, че някой слиза надолу по стълбите. Стъпките й заглъхнаха за миг, след което отново прозвучаха, все по-близо в посока към входната врата. Отвори му с широка усмивка на уста. Направо му взе дъха. Не можеше да проумее как Ерика съумява винаги да изглежда толкова свежа. Лицето й бе чисто, без грим. Излъчваше естествената красота, която той така силно ценеше у жените. Карин не можеше и да си помисли да излезе без грим, а Ерика бе толкова невероятно красива, че дори не се нуждаеше от него.
Къщата си беше същата, точно както я помнеше от детските си години. Мебелите бяха остарели с достойнство. Почти всички бяха дървени, в естествен цвят или боядисани в бяло. Преобладаваха светли дамаски в бяло и синьо, които хармонираха с покритото с патина обзавеждане. Ерика бе запалила свещи, които прогонваха зимния, мрак. В цялата къща цареше атмосфера на спокойствие и освободеност. Ерика го поведе към кухнята.
— Искаш ли кафе?
— Да, благодаря. А, между другото… — Патрик й подаде найлоновата торба с кифлички. — Ще ми се да запазя няколко за колегите, но едва ли ще е проблем. Толкова са много, че едва ли ще успеем да ги изядем.