Ерика погледна в найлоновата торбичка и се усмихна.
— Виждам, че си посетил госпожа Петрен.
— М-да. Толкова се надух, че едва се движа.
— Очарователна стара дама, нали?
— Невероятна е. Ако бях на деветдесет и две, веднага щях да я взема за жена.
Разсмяха се.
— Е, как си?
— Добре, благодаря.
Настъпи кратък миг на мълчание, който ги накара да се почувстват неудобно. Ерика сипа кафе в две чаши и напълни термоса с остатъка.
— Мисля да седнем на верандата.
Отпиха първите глътки в мълчание. Неудобството изчезна, тишината им се струваше приятна. Ерика седеше на дивана срещу него. Патрик се прокашля.
— Как върви книгата?
— Добре, благодаря. Ами ти? Напредваш ли с разследването?
Патрик се замисли за миг, след което реши да й разкаже повече, отколкото трябваше. Все пак Ерика бе част от историята и не виждаше причини да премълчи каквото и да било.
— Май успяхме да разрешим случая. Поне така изглежда. Всъщност дори арестувахме един човек. В момента го разпитват, но доказателствата срещу него са железни.
Ерика се наведе напред, изпълнена с любопитство.
— Кой е той?
Патрик се поколеба за миг.
— Андерш Нилсон.
— Значи все пак се оказа, че е Андерш. Странно, изглежда ми съмнително.
Патрик бе склонен да се съгласи. Въпреки ареста на Андерш голяма част от въпросите все още нямаха отговор. Но събраните от къщата улики и свидетелските показания, че той се е връщал в къщата многократно след вечерта на убийството, когато Алекс вече е лежала мъртва във ваната, не оставяха много място за съмнение. И все пак нещо го притесняваше.
— Е, значи всичко свърши. Странно, мислех си, че ще се почувствам далеч по-облекчена. Ами статията, която намерих? За изчезването на Нилс. Как се вписва тя в картинката, щом убиецът е Андерш?
Патрик сви рамене и вдигна ръце.
— Всъщност не знам, Ерика. Не знам. Може би не е свързана с убийството. Може би е чиста случайност. Във всеки случай няма смисъл да ровим по-надълбоко. Алекс отнесе тайните си в гроба.
— А детето й? Андерш ли е бащата?
— Кой знае? Андерш, Хенрик… И за това мога само да предполагам. Чудно ми е само какво ги е събрало. Доста странна двойка. Вярно, че в днешно време изневерите са нещо обичайно, но Александра Вийкнер и Андерш Нилсон? Искам да кажа, невероятно е, че изобщо е вкарал някоя в леглото си, а пък Александра Вийкнер е ослепително красива, друга дума не ми идва наум.
За миг му се стори, че Ерика сбърчи вежди, но след секунда тя възвърна обичайното си спокойствие, вежливост и приветливост. Сигурно си въобразяваше. Ерика точно понечи да каже нещо, когато откъм коридора прозвуча познатата им мелодия от реклама за сладолед. И двамата се сепнаха.
— Моят телефон е. Извини ме за секунда.
Той се втурна към антрето, за да успее да го вдигне. Наложи му се да се порови малко из джоба на якето си, но накрая го намери.
— Патрик Хедстрьом. Хм… окей… разбирам… Да, значи отново сме в изходна позиция. Да, да, знам. Така ли каза? Не, човек никога не може да е сигурен. Добре, инспекторе, дочуване.
Той затвори решително капачето на телефона и се обърна към Ерика.
— Вземи си якето, ще се поразходим малко.
— Къде?
Ерика го гледаше учудено, все още с чашата с кафе в ръка.
— Има нови сведения за Андерш. Ще трябва да го зачеркнем от списъка на заподозрените.
— Аха, но къде отиваме тогава?
— И двамата с теб усещахме, че нещо не е наред. Ти откри статията за изчезването на Нилс в дома на Александра. Вероятно там се крият още тайни.
— Но вие не обискирахте ли цялата къща?
— Обискирахме, но не се знае дали сме събрали точните улики. Искам да проверя нещо. Хайде.
Патрик вече бе излязъл от вратата, така че Ерика само грабна якето си и изтича след него.
Къщата изглеждаше малка и неподдържана. Умът й не побираше как някой може да живее така. Как може да се примири с подобно жалко и сиво съществуване, с такава бедност. Такъв бе животът. Някои се радваха на охолство, други едва свързваха двата края. Тя за щастие бе родена под щастлива звезда и принадлежеше към първата категория. Бедността не й отиваше. Жена като нея бе създадена да носи кожени палта и диаманти.