Извади стек с шест бири от хладилника и се хвърли по гръб на матрака в хола. Подпря се на лявата си ръка, а с дясната отвори кутия бира и изпи цялото й съдържание на големи глътки до последната капка. След това метна кутията през стаята. Тя се стовари с дрънчене в най-далечния ъгъл. След като за момента задоволи силната си жажда, Андерш се излегна на матрака и сключи ръце зад главата си. Втренчи се с невиждащи очи в тавана и се потопи за миг в спомени за далечни, безвъзвратно отминали времена. Душата му намираше покой единствено по време на странстването й в миналото. Като се изключат тези кратки мигове на щастие, когато си позволяваше да си спомни за един отдавна изгубен по-добър живот, силна болка не спираше да прорязва сърцето му. Невероятно бе, че миналото му се струваше толкова близко и същевременно така далеч.
Спомените му винаги бяха огрени от слънчева светлина. Усещаше топлия асфалт под босите си крака и вечно солените си от морската вода устни. Колкото и да бе странно, в спомените му винаги беше лято. Там нямаше място за зима, за облачни дни и за дъжд. Слънцето грееше от кристалното небе, а лекият бриз набраздяваше огледалната водна повърхност.
Ето я и Алекс, с лека лятна рокля, която се увиваше около краката й. Дългата й коса, която тя упорито отказваше да подстриже, падаше на светъл водопад чак до кръста. Понякога дори успяваше да си спомни аромата й, при това толкова ясно, че ноздрите му потръпваха от гъделичкащото ги ухание и засилваха още повече копнежа му по нея. Ягоди, солена морска вода и шампоан от тимотейка. Понякога ароматът им се примесваше с приятен мирис на пот, след като бяха летели напред с копелетата или се бяха катерили по хълмовете, докато краката престанеха да ги държат. Тогава лягаха по гръб горе, на върха на планината Ведеберьет, с крака, сочещи към морето, и сключени на корема ръце. Алекс лежеше между тях, вперила очи в небето, с разстлана по земята коса. В редки, незабравими случаи тя хващаше ръцете им и за миг тримата се сливаха в едно.
Внимаваха да не ги видят заедно. Това щеше да убие магията. Да развали заклинанието и действителността да нахлуе в света им. Трябваше на всяка цена да я държат по-надалеч. Тя бе грозна и сива, напълно различна от обления със слънчева светлина фантазен свят, който създаваха заедно. Дори не споменаваха действителността. Вместо това изпълваха дните си със забавни игри и разговори. Не взимаха нищо на сериозно. Само така можеха да се преструват на непобедими и недостижими. Никой не можеше да ги нарани. Не представляваха нищо поотделно и се превръщаха в „тримата мускетари“, когато бяха заедно.
Възрастните оставаха в периферията, някакви измислени герои, статисти, които обикаляха из собствен свят, без да имат каквото и да било влияние върху тях. Устните им помръдваха, но от гърлата им не излизаше и звук. Мимиките и жестовете им уж носеха някакво послание, а всъщност изглеждаха сковани и безсмислени. Като извадени от контекста думи.
Андерш се усмихна леко при спомена за тези дни, после бавно напусна света на мечтите и се върна към живота си в настоящето. Телесните му нужди ставаха все по-осезаеми. Изправи се, отново скован в собствения си екзистенциален страх, и последва зова на природата.
Над тоалетната висеше прашасало мръсно огледало. Докато празнеше пикочния си мехур, зърна отражението си в него и за първи път от много години насам видя как изглежда в очите на останалите. Косата му бе мазна и чорлава. Лицето му — пребледняло, с почти сивкав нездрав оттенък. Заради липсващите зъби, резултат от дългите години на лоша устна хигиена, изглеждаше с десетки години по-стар, отколкото всъщност беше.
Решението бе пред очите му, просто сега го съзря за първи път. Вдигна несръчно ципа на панталоните си и заобмисля следващата си стъпка. Когато тръгна към кухнята, в погледа му се четеше решителност. Порови се малко из чекмеджетата, накрая намери голям кухненски нож и го избърса в панталоните си. След това отиде в хола и методично започна да сваля картините от стените. Плодовете на дългогодишен труд се озоваваха един по един на пода. Пазеше само онези платна, които смяташе за най-успешни. Много други отдавна бе изхвърлил просто защото не бяха достатъчно добри. Ножът разрязваше платната едно след друго. Действаше спокойно и уверено, докато от картините не останаха само тънки нишки, които по нищо не напомняха за някогашните произведения на изкуството. Заниманието се оказа по-трудоемко, отколкото очакваше, така че когато приключи, по челото му блестяха капки пот. Стаята приличаше на цветно бойно поле. Лентите плътно покриваха пода, а празните рамки зееха като големи беззъби ями. Огледа се доволно наоколо.