— Да, заповядай към осем. И да дойдеш гладен.
— Ще се опитам. Но нищо не обещавам. В момента имам чувството, че никога повече няма да огладнея — разсмя се Патрик, потупа се по корема и кимна към къщата на Дагмар Петрен от другата страна на улицата.
Ерика се усмихна и му замаха енергично с ръка, когато той потегли с волвото си. Стомахът й се свиваше при мисълта за утрешната вечер, изпитваше странна смесица от очакване, несигурност, страх и чист ужас.
Тръгна към къщи, но само след няколко метра внезапно спря. Неочаквано й хрумна една идея и реши да провери дали от нея ще излезе нещо. Тръгна решително обратно към къщата, извади ключа изпод изтривалката и влезе вътре, като преди това внимателно изтръска снега от обувките си.
Какво би направила жена, чийто кавалер пропуска романтичната им вечеря? Би му позвънила, разбира се! Ерика се молеше телефонът в дома на Александра да е модерен, а не някоя бакелитна антика. Имаше късмет. На стената в кухнята висеше чисто нов „Доро“. Натисна бутона за повторно набиране на последния номер с треперещи пръсти. Стискаше палци никой да не е използвал телефона след смъртта на приятелката й.
Сигналите прозвучаха един след друг. Точно реши да затвори на седмия, когато се включи гласовата поща. Ерика изслуша съобщението и затвори преди сигнала за запис. Пребледняла, върна бавно слушалката на мястото й. Шумолящите парчета от пъзела се подредиха в съзнанието й. Изведнъж се сети точно какво липсваше от спалнята на втория етаж.
Мелберг беше бесен. Носеше се като фурия из участъка, а на колегите му от Танумсхеде им идеше да се скрият под бюрата. Но подобно поведение не подхождаше на възрастни хора, затова се налагаше цял ден да търпят водопад от псувни, остри забележки и откровени обиди. Аника отнесе най-жестокия удар и макар да бе станала доста дебелокожа, откакто управляваше Мелберг, днес за първи път очите й се напълниха със сълзи. Към четири часа й дойде до гуша. Избяга от работното си място, отби се в хранителния магазин „Кууп Консум“, купи голяма кутия със сладолед, прибра се вкъщи, пусна „Дързост и красота“ по телевизията и заля шоколадовия сладолед със сълзи. Какъв ден само!
Мелберг се пукаше от яд. Наложи се да пусне Андерш Нилсон от ареста, а усещаше с всяка брънка на тялото си, че именно той е убиецът на Александра Вийкнер. Ако само бе получил възможност да остане насаме с него, със сигурност щеше да изкопчи истината. Вместо това бе принуден да го освободи заради показанията на някакъв тъп свидетел, който го видял да се прибира вкъщи малко преди да започне телевизионният сериал „Разделени пътища“. Това означаваше, че е бил в апартамента си в седем часа, а Алекс е разговаряла с Биргит в седем и петнайсет. Проклятие!
Не стига това, ами и този младок, полицай Патрик Хедстрьом, по всякакъв начин се опитваше да му набие в главата, че не Андерш Нилсон е убиецът. Но през всичките години служба в полицията Мелберг бе разбрал едно — че най-очевидният отговор обикновено е верен. Че няма скрити мотиви и сложни заговори. Само боклуци, които превръщат живота на обикновените хора в ад. Мотото му бе: „Намериш ли боклука, намерил си убиеца.“
Позвъни на мобилния на Патрик Хедстрьом.
— Къде си, по дяволите? — Нямаше нужда от учтиви фрази. — Да не търкаш някой диван? Ние в участъка се трудим. В извънработно време. Не съм сигурен дали ти е известен този феномен. Ако не ти е, мога да се погрижа изобщо да не се запознаваш с него. Поне в този участък.
Почувства се малко по-добре, след като посмачка фасона на младока. Човек трябва да ги държи здраво, иначе много им пораства работата.
— Искам да отидеш да говориш със свидетелката, която осигурява алиби на Андерш Нилсон. Притисни я, извий й ръцете и виж какво ще ти каже. Да, ВЕДНАГА, по дяволите.
Мелберг тресна слушалката, доволен, че съдбата го е издигнала до пост, който му позволява да изкомандва останалите да свършат черната работа. Изведнъж животът му се стори много по-хубав. Облегна се на стола, отвори най-горното чекмедже на бюрото си и извади кутия шоколадови топчета. С дебелите си като наденички пръсти взе едно и го пъхна цялото в устата си. Когато го сдъвка и глътна, лапна още едно. Трудещи се мъже като него имаха нужда от малко гориво.
Патрик вече бе завил в посока към Танумсхеде при Гребестад, когато Мелберг му се обади. Отби при отклонението за голф игрището на Фелбака и тръгна обратно. От гърдите му се отрони тежка въздишка. Следобедът напредваше, а той имаше куп работа в участъка. Не биваше да остава толкова дълго във Фелбака, но общуването с Ерика силно го привличаше. Сякаш бе погълнат от магнитно поле и трябваше да впрегне цялата си енергия и сила, за да се измъкне от него. Още една дълбока въздишка. Всичко това можеше да свърши само по един начин. Съвсем наскоро успя да преодолее мъката от раздялата с Карин, а сега се бе запътил с бясна скорост към подобен болезнен финал. Същински мазохист. Отне му близо година да преглътне развода. Прекара безброй нощи, вперил празен поглед в телевизионния екран в свръхинтелектуални филми като „Тексаски рейнджър“ и „Мисията невъзможна“. Дори „ТВ шоп“ му се струваше по-добра алтернатива от това да лежи сам в двойното легло и да се върти неспирно, докато си представя Карин в друго легло с друг мъж, почти като в сцена от нескопосан сапунен сериал. А и Карин никога не го бе привличала така както Ерика. Разумът му нашепваше злобно, че този път щеше да се сгромоляса от още по-високо.