Както обикновено влезе в последните остри завои преди Фелбака с прекалено висока скорост. Случаят започваше да му ходи по нервите. Изкара си яда на колата и взе изключително рисковано завоя преди склона към мястото на стария силоз. Силозът отдавна го нямаше, бяха го заменили постройки за съхранение на лодки и къщи в старовремски стил. Те струваха по няколко милиона всяка и Патрик не спираше да се чуди с колко ли средства трябва да разполага човек, за да може да си купи лятна вила на подобна цена.
Някакъв мотоциклет изникна изведнъж иззад завоя и се наложи Патрик панически да завърти волана, за да избегне удара. Сърцето му заби силно и той намали скоростта до няколко километра под позволената. На косъм беше. Погледна в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че и мотоциклетистът е добре и може да продължи напред.
Премина покрай игрището за мини голф, стигна до кръстовището при бензиностанцията, където сви наляво в посока към жилищните блокове. За пореден път се замисли колко ужасни бяха те. Паралелепипеди от шейсетте в кафяво и бяло, пръснати около южната входна артерия към Фелбака. Чудеше се какви ги е мислил архитектът пред чертожната маса. Сигурно целта му е била да си направи експеримент, като ги построи колкото се може по-грозни. Или просто му е било все едно. Вероятно блоковете бяха плод на идеологията на шейсетте. „Жилища за всички“. Жалко, че девизът не беше „красиви жилища за всички“.
Патрик спря на паркинга и влезе в първия вход. Номер пет. Където на третия етаж живееха Андерш и свидетелката Джени Росен. Остана съвсем без дъх, докато се изкачи дотам, и си напомни, че напоследък се движи твърде малко и хапва твърде много кифлички. Не си спомняше някога да е бил в страхотна физическа форма, но по-зле от сега не можеше и да бъде.
Спря за миг пред вратата на Андерш и се ослуша. Отвътре не се чуваше нито звук. Или бе излязъл някъде, или лежеше в безсъзнание на пода.
Вратата на Джени бе най-вдясно, точно срещу тази на Андерш, който живееше вляво от стълбите. Бе заменила стандартната табелка с дървена. На нея с много заврънкулки бяха изписани имената Джени и Макс Росен, а около тях се виеха изрисувани декоративни рози. Значи е омъжена.
Тя се бе обадила в полицията, за да даде показания, рано тази сутрин и Патрик се надяваше все още да си е вкъщи. Вчера, когато позвъниха на всички съседи, нея я нямаше, но й оставиха визитка с молба да се свърже с тях, щом се прибере. Това бе и причината едва днес да се сдобият с информацията, че Андерш се е прибрал вкъщи в петък вечерта преди часа на смъртта на Алекс.
Сигналът на звънеца проехтя в апартамента, последван от яростен детски плач. Откъм коридора се чу шум от стъпки, после Патрик усети, че го гледат през шпионката. Издрънча синджир и вратата се отвори.
— Да?
Появи се жена с дете на около годинка. Тя бе много слаба и силно изрусена. Съдейки по корените на косата й, естественият й цвят бе тъмнокафяв или черен, за което говореха и кафявите й очи. Нямаше грим и изглеждаше уморена. Носеше раздърпан анцуг с увиснали колене и тениска с логото на „Адидас“ на гърдите.
— Джени Росен?
— Да, аз съм. Какво има?
— Казвам се Патрик Хедстрьом и работя в полицията. Обадихте ни се тази сутрин и бих искал да поговорим малко повече.
Говореше тихо, за да не го чуе Андерш.
— Влезте.
Тя пристъпи встрани и го пусна вътре.
Апартаментът й бе малък, едностаен. Тук определено не живееше мъж. Не и възрастен във всеки случай. Вътре цареше розова феерия. Килими, покривки, пердета, лампи, всичко бе в розово. Вторият преобладаващ елемент бяха многобройните панделки по лампите и свещниците. По стените висяха картини, които доразкриваха романтичната натура на собственичката си. На тях бяха изобразени меки женски лица, обкръжени от пърхащи птици. Над леглото имаше дори платно с разплакано дете.