Джени тръсна глава, за да прогони един кичур от лицето си, и отново посегна към кутията с цигари. Пръстите й бяха пожълтели от никотина, а новата цигара явно щеше да й се стори също толкова вкусна, колкото предишната. Патрик усети, че димът му идва в повече, а и Джени му бе казала всичко, което знаеше. Макс запротестира, когато го свали от скута си и го подаде на Джени.
— Благодаря за помощта. Може да се наложи отново да се свържем с вас.
— Ще ме намерите тук. Няма къде да избягам.
Цигарата й гореше, подпряна на пепелника, а димът се уви около Макс, който замига раздразнено с очи. Все още гризеше ключовете на Патрик и го гледаше предизвикателно, сякаш искаше да му каже: „Ела ги вземи, ако ти стиска.“ Патрик трябваше да си ги вземе и се опита да ги издърпа внимателно, но малките като оризови зърна зъби на Макс се оказаха страшно здрави. Опита да дръпне малко по-силно и в отговор се чу ядосано измучаване. Свикнала с подобно поведение, Джени хвана решително ключодържателя, успя да го изтръгне и го подаде на Патрик. Макс се разрева с цяло гърло и ясно показа недоволството си от този развой на нещата. Патрик хвана наплюнчения ключодържател с палец и показалец и се опита дискретно да го избърше в крачола си, преди да го пъхне в задния си джоб.
Джени го изпрати до вратата заедно с разстроения Макс. Последното, което видя, преди вратата да се затвори, бе потокът от едри сълзи по пухкавите бебешки бузи. Сърцето му отново се сви.
Къщата му се струваше прекалено голяма. Вървеше от стая в стая и всичко му напомняше за Александра. Всеки сантиметър от дома им бе докоснат от любовта и ръката й. Понякога се чудеше дали не се бе омъжила за него единствено заради къщата. Връзката им стана стабилна едва след като я доведе в дома си. Той самият имаше сериозни намерения още когато я видя за първи път на една университетска среща за чуждестранни студенти. Висока и руса, тя изглеждаше недостижима, с което го привлече както никоя жена дотогава. За първи път през живота си изпитваше такова горещо желание да притежава някого. А не бе свикнал да му отказват. Родителите му бяха твърде вглъбени в собствения си живот, за да се интересуват от неговия.
Посвещаваха цялото си време или на компанията, или на социална дейност. Благотворителни балове, коктейли, вечери с познати бизнесмени. Хенрик трябваше да си седи послушно вкъщи с бавачката. Най-добрият спомен от майка му бе миризмата на парфюма й, когато го целуваше за довиждане, докато мислите й вече се носеха към поредното лъскаво събитие. Като компенсация той само трябваше да посочи нещо, за да го получи. Не му отказваха нищо материално, но в емоционално отношение му даряваха единствено безразличие, сякаш разсеяно галеха кутре, което моли за грам внимание.
Алекс бе първото нещо в живота му, което не можеше да получи само като се помоли. Тя бе недостижима, равнодушна и точно поради това неустоима. Хенрик се зае да я ухажва упорито и интензивно. Рози, вечери, подаръци и комплименти. Даде всичко от себе си. Тя с нежелание позволи да бъде ухажвана и неохотно започна да излиза с него. Не по принуда, той никога не би я насилил за нищо, но с безразличие. Едва когато я доведе в Гьотеборг през първото им лято заедно и прекрачиха прага на къщата на остров Серьо, Александра се превърна в активен участник във връзката им. Отвръщаше на прегръдките му с непозната дотогава чувственост, а той не можеше да си намери място от щастие. Ожениха се още същото лято в Швеция, само няколко месеца след като се запознаха. После се върнаха във Франция, за да завършат последната си година в университета, а след това се пренесоха в къщата на остров Серьо завинаги.
Сега, като се замисли, осъзна, че Александра бе щастлива единствено когато работеше по къщата. Хенрик седна в един от големите фотьойли „Честърфийлд“ в библиотеката, облегна глава назад и затвори очи. През съзнанието му се занизаха спомени с Алекс като кадри от стар филм. Усещаше грапавата и хладна кожа на фотьойла под пръстите си и зашари с показалец по една оставена от времето по-дълбока бразда.
Най-ярко си спомняше различните й усмивки. Когато откриеше точно онези мебели за къщата, които търсеше, или когато разрежеше с бръснача някой тапет и откриеше, че оригиналните тапети под него са изключително запазени, по устните й се разливаше широка искрена усмивка. Когато я целунеше по шията или я погалеше по бузата, или й кажеше колко я обича, понякога отново се усмихваше. Понякога, но невинаги. Той мразеше тази й усмивка, далечна, отнесена, снизходителна. След това винаги му обръщаше гръб и той виждаше как тайните й отново запълзяват като змии в душата й.