Никога нищо не я попита. От чист страх. Боеше се да не предизвика верижна реакция, чиито последствия не беше готов да приеме. По-добре бе да я притежава физически с надеждата, че някой ден ще му се отдаде напълно. Поемаше риска, че това може и да не се случи, само и само за да запази частичка от нея. Късче от Александра му бе достатъчно. Толкова силно я обичаше.
Огледа библиотеката. Книгите, които запълваха рафтовете и които Александра с толкова усилия откриваше в антикварните книжарници на Гьотеборг, бяха само за красота. Като се изключат учебниците й от времето на следването, никога не я видя да отвори книга. Може би болката й бе толкова голяма, че нямаше сили да чете за чуждите страдания.
Най-трудно прие бременността й. Винаги когато бе отварял дума за това, тя френетично тръсваше глава. Не искаше да роди дете в свят като този.
Можеше да се примири с другия мъж. Знаеше, че Алекс не пътува до Фелбака всеки уикенд, за да стои там сама, но го преглътна. Интимните им отношения бяха приключили преди години. Това също преглътна. Дори и смъртта й щеше да преглътне с времето. Но не можеше да приеме, че от друг е била готова да износи дете, а от него — не. Именно тази мисъл не му даваше покой нощем. Въртеше се потен в чаршафите, загубил всяка надежда да заспи. Свали много килограми, а под очите му се появиха тъмни кръгове. Чувстваше се като опънат ластик, който някой ден щеше да достигне предела на своята издръжливост и да се скъса с плясък. До днес бе скърбял без сълзи, сега Хенрик Вийкнер се наведе напред, закри лицето си с ръце и се разрида.
5
Обвиненията, тежките думи, обидите, всичко се стече като вода и го напусна завинаги. Какво бяха няколко мига, изпълнени с обиди, пред години, белязани от вина. Какво бяха няколко мига, изпълнени с обиди, пред живот без неговата принцеса.
Изсмя се на жалките опити да го накарат да поеме цялата вина сам. Не виждаше причина за това. Не му ли представеха основателен довод, нямаше как да успеят да го накарат да признае.
Но може би тя беше права. Може би часът за равносметка е настъпил. За разлика от нея той знаеше, че неговият съдник нямаше да е от плът и кръв. Негов съдник можеше да бъде единствено някой по-голям от човека, по-голям от плътта, някой равен с душата. „Може да ме съди само онзи, който успее да надникне в душата ми.“ Така си мислеше той.
Странно как напълно противоположни чувства можеха да се смесят в една напълно нова емоция. Любов и омраза се сляха в безразличие. Желанието за мъст и отрицанието родиха решителност. Загриженост и горчивина преляха в скръб, толкова голяма, че можеше да те прекърши. В неговите очи тя винаги бе невероятна смесица от светлина и мрак. Двуличница, която ту го съдеше, ту го приемаше с разбиране. Понякога го засипваше с горещи целувки, въпреки отблъскващото му поведение. Понякога го обиждаше и мразеше именно заради него. Контрастът не носеше покой.
Никога нея бе обичал толкова силно, колкото последния път, когато я видя. Най-накрая бе изцяло негова. Най-накрая му принадлежеше напълно и можеше да се разпорежда с нея както пожелае. Можеше да я обича или мрази. Но тя никога вече нямаше да посрещне любовта му с безразличие.
Преди имаше чувството, че обича було. Хлъзгаво, прозрачно, изкусително було. Последния път, когато я видя, булото й загуби мистиката си и от нея остана само тяло. Това я направи достъпна. За първи път имаше чувството, че я познава наистина. Бе докоснал вкочанените й крайници и усети туптенето на душата й зад решетките на този леден затвор. Никога преди не я бе обичал толкова силно, колкото в този миг. Сега беше време да срещне съдбата, лице в лице. Надяваше се тя да е милостива. Но не вярваше в това.
E$
Събуди я телефонът. Кога хората щяха да се отучат да звънят по никое време!
— Ерика.
— Здравей, Ана е.
Гласът й прозвуча боязливо. И с основание, според Ерика.