— Здравей.
Нямаше да й се размине безнаказано.
— Как си? — Ана започна отдалеч.
— Добре, благодаря. А ти?
— И аз съм добре. Как върви книгата?
— На моменти по-добре, на моменти по-зле. Във всеки случай напредвам. Децата добре ли са?
Ерика реши да покаже поне малко заинтересованост.
— Ема е много настинала, но коликите на Ейдриън понамаляха. Така че вече спя поне по няколко часа на нощ.
Ана се разсмя, но Ерика усети горчивината в гласа й.
Настъпи кратка тишина.
— Трябва да поговорим за къщата.
— Да, и аз така смятам — рече Ерика също с горчивина.
— Трябва да я продадем, Ерика. Ако не можеш да ни изплатиш дела, не ни остава нищо друго.
Тъй като Ерика не отвърна, Ана продължи да бърбори нервно.
— Лукас говори с агента по недвижимо имущество и той смята, че трябва да поискаме три милиона като начална цена. Три милиона, Ерика, разбираш ли? С милион и половина ще можеш да си позволиш да пишеш, без да се притесняваш за финансовото си положение. Едва ли ти е лесно да се издържаш само с книгите. В какъв тираж излизат? Две хиляди? Три хиляди? А и не получаваш много на продадена книга, нали? Не разбираш ли, Ерика, това е невероятен шанс и за самата теб. Винаги си искала да пишеш художествена литература. Парите ще ти позволят да го сториш. Агентът смята, че трябва да изчакаме с продажбата до април — май, за да привлечем повече купувачи. Но след като публикуваме обявата, ще я продадем най-много за две седмици. Разбираш, че трябва да го направим, нали?
Гласът на Ана прозвуча умолително, но Ерика не беше в настроение да проявява съчувствие. Бе прекарала половината нощ в размисъл за откритието си от предния ден и сега се чувстваше разочарована и сърдита.
— Не, Ана, не разбирам. Говорим за бащиния си дом. Отраснахме тук. Мама и татко купиха къщата като младоженци. Обичаха я. И аз я обичам, Ана. Не можеш да постъпваш така.
— Но парите…
— Майната им на парите! Досега съм се справяла, ще се справя и занапред.
Ерика бе толкова бясна, че гласът й трепереше.
— Но, Ерика, трябва да разбереш, че не можеш да ме накараш насила да запазя къщата. Все пак половината е моя.
— Ако наистина ти го искаше, щях да продължа да смятам, че е изключително тъжно, но щях да приема мнението ти. Проблемът е, че тук става въпрос за нечии други желания. Лукас иска да продаде къщата, не ти. Въпросът е дали ти самата знаеш какво искаш. Знаеш ли?
Ерика не изчака Ана да отговори.
— А аз няма да позволя на Лукас Максуел да управлява живота ми. Мъжът ти е долен боклук от световна класа. Освен това е крайно време да се довлечеш тук и да ми помогнеш с вещите на мама и татко, по дяволите. От седмици се опитвам да въведа някакъв ред, а ме чака още толкова работа. Не е честно да ме оставяш да върша всичко сама! Ако не можеш да се отделиш от печката дори за да помогнеш на сестра си да подреди вещите на мъртвите ти родители, то трябва сериозно да се замислиш дали би искала да прекараш остатъка от живота си по този начин.
Ерика тресна толкова силно телефонната слушалка, че телефонът падна от нощното шкафче. Цялата трепереше от яд.
В Стокхолм Ана седеше на пода с телефонната слушалка в ръка. Лукас бе на работа, а децата спяха и тя използва възможността да се обади на Ерика през оскъдното си свободно време. Отлага този момент с дни, но Лукас непрекъснато й натякваше да позвъни на сестра си, за да се разберат за къщата, и тя най-накрая изпълни желанието му.
Чувстваше се разкъсана на милиони парченца, които се стремяха да полетят в различни посоки. Обичаше Ерика, обичаше и къщата във Фелбака, но сестра й не можеше да разбере, че за нея семейството стоеше на първо място. Бе готова на всичко за децата си и нямаше да се поколебае да прекъсне всякакви отношения с по-голямата си сестра, ако щастието на Лукас зависеше от това. Само Ема и Ейдриън я крепяха жива. Трябваше единствено да успее да направи Лукас щастлив и всичко щеше да се нареди. Със сигурност. Той бе толкова твърд с нея само защото му създаваше проблеми и не го слушаше. Ако му направеше този подарък, ако пожертваше къщата на родителите си за него, той щеше да разбере, че е готова на всичко за съпруга и семейството си, и всичко щеше да се нареди.
Някъде дълбоко в душата й един слаб гласец й шептеше нещо съвсем друго. Но Ана склони глава, разрида се и го удави в сълзите си. А на пода до нея все още лежеше телефонната слушалка.