Ерика ядосано отметна одеялото и стана от леглото. Съжали, че бе толкова груба с Ана, но лошото й настроение и липсата на сън си казаха думата. Опита се да позвъни на сестра си, за да поправи стореното, но телефонът й даваше заето.
— По дяволите!
Изля напълно незаслужено яда си върху столчето пред тоалетката, като така здраво го срита, че вместо да се почувства по-добре, й се наложи да заподскача из стаята на един крак. Виеше от болка и се държеше за пострадалия пръст. Силно се съмняваше, че дори родилните мъки могат да се сравнят с тази болка. Когато й помина, направи глупостта да се качи на кантара.
Знаеше, че това е грешка, но мазохизмът й заговори и я принуди да погледне истината в очите. Свали тениската, която използваше за пижама и която все тежеше няколко грама. Дори се зачуди дали и бикините й няма да повлияят на резултата. Вероятно не. Първо стъпи с десния крак, като прехвърли тежестта си върху левия, който все още стоеше на пода. После постепенно започна да вдига и левия към кантара, а когато стрелката спря на шейсет килограма, й се прииска това да е крайната й спирка, но не беше. Когато най-накрая стъпи нормално на везната, тя показа безмилостно седемдесет и три килограма. Ясно. Както и предполагаше, даже един килограм повече. Смяташе, че е наддала само два от последното си теглене през сутринта, в която откри Алекс, но очевидно бяха три.
Сега й се струваше, че е било напълно, ама напълно излишно да се тегли. Не че не усещаше по талията на панталоните си, че е напълняла, но до мига, в който човек не се изправи пред истината очи в очи, отричането е добър приятел. Безброй пъти си бе намирала оправдание в твърде високата влажност в гардероба или в свиването на дрехите при пране. В този миг обаче положението й се стори безнадеждно. Дори й се прииска да отмени вечерята с Патрик. Искаше й се при срещата с него да се чувства красива и секси, а не подута и дебела. Погледна мрачно корема си и се опита да го глътне колкото се може повече. Така, това вече е по-добре.
Ерика дълбоко въздъхна и обу едно широко долнище на анцуг, чийто ластичен колан нямаше толкова изисквания към теглото й. Навлече и същата тениска. Обеща си от понеделник отново да се захване с килограмите си. Нямаше смисъл да започва от днес. Вече бе планирала да приготви вечеря с първо, второ и десерт и трябваше да признае пред себе си, че ако искаш да впечатлиш един мъж с готварските си умения, няма как да минеш без масло и сметана. Освен това понеделник бе най-подходящият ден за едно ново начало. За хиляден път тържествено си обеща, че ще започне да тренира и да спазва диетата си. Да стане нов човек. Днес обаче можеше да облажи душата си.
В момента имаше по-голям проблем — повода за безсънната й, изпълнена с размисли нощ. Бе премислила безброй варианти на бъдещото си поведение, но така й не стигна до решение. Съвсем случайно научи нещо, което й се искаше да забрави.
От кафеварката се разнесе приятният аромат на кафе и животът веднага й се стори по-хубав. Невероятно бе как няколко глътки от тази гореща напитка променяха всичко. Наля си една чаша и изпи с наслада черното кафе направо на кухненския плот. Не обичаше да закусва, а и не беше лоша идея да спести малко калории за вечерта.
Когато на вратата се позвъни, така се стресна, че изпръска тениската си с кафе. Изруга на висок глас и се зачуди кой ли я търси толкова рано сутринта. Погледна часовника в кухнята. Осем и половина. Остави чашата и отвори учудено вратата. Навън стоеше Юлия Карлгрен и търкаше ръце в опит да се стопли.
— Здравей.
Поздравът й прозвуча по-скоро като въпрос.
— Здравей — каза Юлия и замлъкна.
Ерика се зачуди какво прави по-малката сестра на Алекс на верандата й толкова рано във вторник сутрин, но реши да прояви добро възпитание и я покани да влезе.
Юлия прекрачи тромаво прага, почти като мечка, съблече връхната си дреха и се насочи сама към хола.
— Бих ли могла да получа чаша от ароматното кафе, чийто мирис усещам?
— О, да, веднага.
Ерика напълни една чаша в кухнята и отправи към тавана поглед, който остана скрит за Юлия. Това момиче не беше съвсем наред. Поднесе й кафето и й направи знак с ръка да седне на дивана на верандата. Отпиха няколко глътки в пълно мълчание. Ерика реши да изчака. Юлия сама трябваше да й каже защо е дошла. Изминаха още няколко напрегнати минути, преди гостенката да постави началото на разговора.
— Тук ли живееш?
— Не, всъщност не. Живея в Стокхолм, но съм тук, за да пооправя някои неща в къщата.