— Да, чух. Приеми съболезнованията ми.
— Благодаря. И ти моите.
Юлия се изсмя глуповато. Ерика намираше поведението й за странно и неуместно. Спомни си документа, който откри в кошчето за боклук в дома на Нели Лоренц, и се зачуди какво бе мястото му в цялата история.
— Сигурно се чудиш защо съм дошла.
Юлия погледна Ерика със странния си твърд поглед. Очите й много рядко примигваха.
Липсата на каквато и да било прилика с по-голямата й сестра бе наистина поразителна. Лицето й бе покрито с дълбоки белези от акне, а косата й изглеждаше така, сякаш сама я беше подстригала с ножичка за нокти. Кожата й бе болезнено бледа, сякаш покрита със сивкава мембрана. Изборът й на дрехи също се отличаваше значително от този на сестра й. Обличаше се като лелка на пенсионна възраст. По-демоде от това нямаше накъде, освен ако човек не се подготвяше за маскарад.
— Имаш ли някакви снимки на Алекс?
— Моля? — Ерика се изуми от директния въпрос. — Снимки? Мисля, че имам. Дори много. Татко обичаше да снима, така че непрекъснато ни фотографираше като малки. А Алекс бе тук толкова често, че със сигурност е запечатана на някоя от фотографиите.
— Може ли да ги видя?
Юлия погледна Ерика очаквателно, сякаш я упрекваше, че още не е отишла да ги донесе. Ерика веднага тръгна да вземе фотоалбумите, благодарна, че й се удава възможност да избяга за малко от пронизващия поглед на Юлия.
Снимките лежаха в един куфар на тавана. Все още не бе започнала да разчиства там, но знаеше чудесно къде да го открие. Всички фамилни снимки бяха прибрани в този куфар и тя все още не бе намерила сили да прегледа съдържанието му. Повечето фотографии бяха разбъркани, но тези, които търсеше, трябваше да са в някой от албумите. Ерика започна систематично да ги разглежда един по един, докато не стигна до третия. Там ги откри. Снимки с Александра имаше и в четвъртия албум. Взе албумите и внимателно заслиза надолу по таванската стълба.
Юлия седеше в абсолютно същата поза, както като я остави. Ерика се зачуди дали изобщо бе помръднала през времето, докато я нямаше.
— Ето, мисля, че тези ще са ти интересни.
Изпъшка и тропна дебелите албуми на масичката. Разхвърча се прах.
Юлия се нахвърли нетърпеливо върху първия албум, а Ерика седна до нея на дивана, за да може да й разказва.
— Това кога е?
Юлия посочи първата снимка на сестра си, която откри.
— Чакай да видя. Трябва да е… 1974-а. Да, мисля, че е тогава. Тук сме на около девет.
Ерика погали снимката с пръст и почувства силна меланхолия. Това бе толкова отдавна. Двете с Алекс седяха голи на двора в един слънчев летен ден, след като, ако си спомняше правилно, бяха търчали с викове пред струята на маркуча. Единственото, което се набиваше на очи, бяха плетените зимни ръкавици, които Алекс носеше.
— Защо носи ръкавици? Снимката не е ли правена през юли?
Юлия погледна учудено Ерика, която се разсмя, като си спомни.
— Сестра ти обичаше тези ръкавици и не ги сваляше не само през зимата, но и през по-голямата част от лятото. Беше се запънала като магаре и никой не можеше да я разубеди да махне проклетите мръсни ръкавици.
— Знаела е какво иска, нали?
Юлия погледна почти нежно снимките в албума. В следващата секунда отгърна нетърпеливо страницата и от емоцията й не остана и следа.
За Ерика снимките бяха като реликви от друг живот. Оттогава бе изминало толкова много време и се бяха случили толкова много неща. Понякога й се струваше, че годините с Алекс са били само сън.
— Живеехме като сестри. През цялото време бяхме заедно, дори често си гостувахме с преспиване. Всеки ден проверявахме какво се канят да приготвят родителите ни за вечеря и избирахме мястото с по-вкусната храна.
— Значи често сте се хранили тук.
За първи път по устните на Юлия пробяга усмивка.
— Да, едно нещо мога да кажа със сигурност за майка ти и то е, че ако трябва да си изкарва хляба като готвачка, ще умре от глад.
Една от снимките привлече вниманието на Ерика. Тя я погали бавно. Беше прекрасна снимка. Алекс седеше на кърмата на лодката на Туре и цялата грееше в усмивка. Русата й коса се вееше край лицето й, а зад нея се очертаваше красивият силует на цяла Фелбака. Вероятно отиваха към скалите, където цял ден щяха да плуват и да се пекат на слънце. Ерика имаше много подобни спомени. Майка й, както обикновено, не беше с тях. Намираше хиляди тривиални дребни неща, заради които да остане вкъщи. Всеки път се получаваше така. Ерика можеше да преброи на пръстите на едната си ръка излетите, на които Елси ги бе придружавала. Засмя се леко, като видя снимка на Ана от същата разходка с лодка. Сестра й обичаше да се прави на маймунка и на въпросната фотография се бе надвесила през перилата и правеше грозни гримаси към фотоапарата.